– Как да не са? – оживи се отново Али. – Аз точно това исках да ви кажа – служителите в американското консулство, отговарящи за борбата с тероризма, тоест агентите на ЦРУ, щом научили, че Йомер Екинли е поставен под наблюдение, веднага се свързали с нашите. Даже ги принудили в присъствието на висш наш служител да изгледат видеото от разпита му. Защото, докато се намирал в Афганистан, отвлекли някакъв американски майор. Месеци след това открили трупа му. И той бил с прерязано гърло – погледна ме Али многозначително, преди да продължи: – Също като нашите жертви! Но не е само това. Според американското разузнаване този, който извършил убийството на майора, бил член на радикална ислямистка групировка в Турция.
Ситуацията започваше да става доста по-интересна, отколкото бях очаквал. Дали не се бях заблудил по отношение на Йомер Екинли? Възможно ли е всичките тези убийства да са по религиозна причина? Или да са извършени от някаква религиозна организация?
– И Йомер ли е бил такъв член?
– Американците смятат така. Дори са поискали да им бъде предаден. Но нашите отклонили искането им поради липса на достатъчно доказателства. Пък и Йомер не бил съден за тероризъм, а за документна измама. Получил общо присъда от двайсет месеца, но съдията му я намалил на година и два месеца.
– Сезаи какво мисли? Повярвал ли е на обясненията на Йомер?
– Не, шефе, Сезаи мисли, че Йомер лъже. Затова и задълбахме толкова навътре в разследването му. Проучихме и семейството. И добре, че го направихме – така стигнахме и до пикапа за превозване на месо, за който говорихме и с пазачите на музея. Може да сме го виждали и преди тоя пикап.
Май не му стигаше, че обърка мозъците на пазачите, ами сега се опитваше и мен да обърка!
– Да сме го виждали? И аз ли съм го виждал?
– И вие...
– Къде?
Това, което на мен ми се губеше, за него беше напълно ясно.
– Пред
Не знам защо, но нищо не изплува в съзнанието ми.
– Кой е
– Месарницата на семейството на Йомер. Спомнете си дюкяна под къщата на Мукаддер Кънаджъ. Нали тъкмо щяхме да паркираме отпред, и един пикап за пренасяне на месо с бяла каросерия ни изпревари...
Прав беше! Спомних си младия шофьор на пикапа за месо, с чалма на главата и шалвари...
– Това на Йомерови ли е магазин?
Али отново се усмихна – така самодоволно, че чак да изнерви човека...
– И не само тази месарница е тяхна, имат магазини в „Юскюдар“, „Бейкоз“, „Еюб“, „Авджълар“ и „Султангази“123 – цели пет! Били от Ерзинджан124. Баща им Абдуллах ефенди дошъл оттам. Четиримата братя на Йомер са родени тук. Аллах, или по-скоро, религиозната организация, към която принадлежал, като му казала: „Върви бе, Абдуллах“, и той тръгнал, пък като взело, че му потръгнало, та отворил пет месарници и взел при себе си и петимата си синове. Сигурно си е мислил на всеки да остави по един магазин.
Но мислите ми се концентрираха не върху тоя Абдуллах от Ерзинджан, а върху сина му.
– И Йомер ли се занимава с това?
– Да, но когато му остане време от ученето в университета. Той е най-малкият от братята. И най-умният. Само той е успял да влезе в университет. Още от гимназията работи при баща си по време на ваканциите. В дюкяна под къщата на Мукаддер Кънаджъ. И така се запознал с Ефсун. Разбира се, нали и двамата са радикални ислямисти...
Представих си дългата и слаба фигура на Йомер. Укорителния израз в погледа му. Припомних си какво беше казала и Зейнеб: „Убиецът направо е заклал жертвите си. За да се направи такъв срез на гърлото, е необходимо по-яко оръжие от обикновения скалпел. Такъв режещ инструмент, който убиецът да върти с цяла ръка. Най-добре – някакъв остър нож“.
