Не бях забелязал кога е излязла от хола.
– Елате тук!
Гласът й не беше нито развълнуван, нито тревожен, но ако не беше намерила нещо важно, нямаше да ни вика така настойчиво.
Беше в банята.
– Тук трябва да е убита жертвата – каза тя, посочвайки парченцето кафеникава мазилка по края на ръчното ножче, което държеше в ръката си, и докато ние с Али го разглеждахме, продължи: – Вижте, мазилката между плочките горе е бяла или бежова, но по-надолу е кафеникава с червеникав оттенък. Сигурно кръвта на жертвата е променила и цвета на фугите.
– Освен ако човекът не си е изпрал калния панталон или ризата му не е пуснала при прането? Или ако мазилката не се е изцапала с нещо друго? – възрази й Али.
Може думите му да звучаха логично, но Зейнеб посочи препаратите за миене на пода.
– Подът е почистен с течен препарат, не усещаш ли, че навсякъде мирише на лавандула?
Наведох се и погледнах пластмасовата опаковка на препарата – наистина, на етикета пишеше, че е с лавандулов ароматизатор. Започнах да си мисля, че Зейнеб беше права, но нашият твърдоглавец не мирясваше:
– Това нищо не доказва! – заинати се той.
Не дай си боже пак да започнат да се препират! Но слава богу, Зейнеб само вметна:
– Ще се разбере, драги ми Али, достатъчно е да се изследва в лабораторията.
Тя не само говореше напълно убедено, но и вярваше, че така само ще се потвърди нейната теза. От друга страна, аз също се надявах да е права! Защото това щеше да означава, че сме открили местопрестъплението и че имаме огромния шанс да намерим евентуално и оставените от убийците следи.
– Кога ще се разбере, Зейнеб?
– Много скоро, господин инспектор!
– Добре! Ти събери пробите от мазилката, а ние ще огледаме вътре.
На излизане забелязах, че вратата на отсрещната стая е полуотворена. Отразената от банята светлина се процеждаше вътре и осветяваше някакъв постер върху стената. Приближих се до него, а Али ме следваше. Светнах лампите и срещнах синия поглед на Мустафа Кемал. Гледаше ме леко обидено изпод черния си калпак, сякаш искаше да каже: „Аз нямам нищо общо със смъртта на тоя археолог!“.
– Човекът е бил почитател на Ататюрк! – разочаровано промълви Али. – При това положение пълна стъкмистика би било да си мислим, че е бил принесен в жертва на Мустафа Кемал...
Макар още от самото начало да не бях приел възторжено това предположение на помощника ми, все пак бях длъжен да взема предвид всичко, дори и пропуските в тази хипотеза.
– Защо да е измишльотина? Човекът може да е пожертван именно защото е обичал Ататюрк.
Али не възрази, даже бе доволен, че съм приел догадката му на сериозно. Но както винаги съм казвал – рано бе да се правят каквито и да било заключения. Претърсих с поглед стаята. Недждет сигурно я бе използвал като кабинет. Имаше маса с компютър върху нея, а на отсрещната стена беше монтирана библиотека... Минах зад масата и дръпнах горното чекмедже. Али в това време оглеждаше библиотеката. В чекмеджето имаше същите папки като оная, която бяхме намерили в хола. Отнасяха се все за защитени зони и исторически места. Като отварях второто чекмедже, мярнах снимка с изкривена рамка. Нагласих я и погледнах – оттам ми се усмихваше кестенява жена с къси коси, очертани скули, леко дръпнати кехлибарени очи и смел поглед, който сякаш предизвикваше целия свят. Но по-важното бе, че ми изглеждаше странно позната.
– Красива жена е била! – обади се Али с явно одобрение.
Като не бе открил нищо полезно в библиотеката, бе дошъл при мен и през рамото ми се взираше в снимката.
– Какво ще кажете, инспекторе? Може да е била бившата му любовница?
– Не знам, но ще разберем – отвърнах му аз.
Разхлабих рамката и извадих снимката. Огледах гърба й: нямаше дата, но хартията все още не бе пожълтяла, цветовете не бяха избледнели, което означаваше, че не е правена чак толкова отдавна.
– Да поразровим тук, може да излязат и други снимки?
Наистина, в най-долното чекмедже открихме цели дузини фотографии на жертвата и на жената с лешниковите на цвят очи, снимани заедно. И за да не остане капчица съмнение за отношенията им, открихме една вече пожълтяваща и очевидно по-стара снимка от сватбата им. Недждет Денизел – в черен смокинг, а светлооката жена – в бяла булчинска рокля, като лебед, плавно носещ се по водата. И двамата бяха поне с десетина години по-млади, и двамата бяха щастливи, и двамата радостно гледаха в обектива.
– В личните документи на убития не пишеше, че е женен – напомни помощникът ми. – Да не би да са се развели?
Сигурно това се бе случило, но явно Недждет не бе забравил бившата си жена.
Като не получи отговор от мен, Али посочи към някакъв документ точно до снимката:
– Вижте, господин инспектор, май че е брачното им свидетелство.
Прав беше. Старо брачно свидетелство, на което под снимките на мъжа и жената бяха изписани имената им, датата на сключване на брака, подписът на служебното лице, а също и моминското име на съпругата.
– Лейля Баркън... Май съм чувал преди това име?
– Лейля Баркън, да – повтори помощникът ми, сякаш очакваше аз да си спомня. – И на мен ми се стори познато. Дали не беше писателка?
