– Коя? Коя да е била писателка? – питаше Зейнеб, застанала на рамката на вратата с найлоновия плик с доказателства в ръце.
Али й показа снимката с разместената рамка.
– Тази жена е бившата съпруга на убития... И се казва Лейля Баркън – рече той.
Зейнеб се приближи и погледна с нескривано любопитство. Сетне се обърна към мен:
– Не е писателка, господин капитан. Директорка е. На музея „Топкапъ“. Ако си спомняте, запознахме се с нея преди две години, по време на разследването на съмнителната смърт на един от пазачите на музея.
Крал Визас е първооснователят на града
Преваляше пладне, когато стигнахме джамията „Султанахмед“11, след като Зейнеб пътьом беше оставила в лабораторията пробите от мазилката в банята на жертвата. Понеже музеят „Топкапъ“ беше затворен във вторниците, след многобройни телефонни разговори най-сетне успяхме да научим адреса на Лейля Баркън. Тя живееше на горния етаж на двуетажна сграда на едноименния булевард, водещ към „Кючук Ая София“12.
Там по-рано в една дървена къща живееше и леля ми Садийе. По празниците се отбивах да я поздравя и да й целуна ръка. Три неща си спомнях за тази къща – кубето на „Кючук Ая София“, ароматът на ванилия, пропил фотьойлите, и най-прекрасното малеби на света... Мъжът й, чичо Мюниб, беше невероятен човек. Не можеха да ме отделят от дъщеря си Сюхейля. Те ми даваха най-много парички по празниците. Мир на праха им! И двамата отдавна се бяха споминали. А кака Сюхейля сега живееше в Канада. Къщата си продадоха на един предприемач, който я превърна в бутиков хотел.
Жилището на Лейля Баркън се намираше в една от тия вече поовехтели дървени истанбулски къщи, които така много обичах. От пръв поглед се виждаше, че също като къщата на Недждет Денизел, и тази беше отремонтирана и много добре поддържана. На първия етаж имаше голям и просторен магазин за подаръчни стоки. Изкачихме се на втория етаж по боядисана в бяло дървена стълба, очевидно допълнително построена. Самата Лейля Баркън си беше същата, каквато я помнех – самоуверена, хладна, дистанцирана.
– Заповядайте, какво ще обичате? – попита сдържано тя, след като разбра кои сме.
Погледът на кехлибарените й очи сякаш ни питаше: „Защо ме безпокоите?“. Косите й сега не бяха къси, както на снимката, а се спускаха по раменете й. Беше също толкова красива, както и преди. Дори може би сега бе още по-привлекателна заради обхваналото я безпокойство.
– Малко е дълго за обяснение, да поговорим вътре – започнах аз.
– Извинете, но трябваше да ми съобщите по-рано за идването си – отвърна тя, преценявайки ни с поглед и свивайки тънките си вежди. – Аз работя и е цяло чудо, че сега съм си вкъщи. Всеки ден трябва да съм в музея.
Принципно беше права, но когато ставаше въпрос за разследване на престъпление, можеш ли да искаш предварителна среща със свидетелите или заподозрените? Просто е немислимо!
– И ние сме заети, госпожо! И нямаме време да си уговаряме предварително срещите – отвърнах й аз с възможно най-авторитетния си тон, в който да проличи цялата сериозност на работата ни.
Мислех си, че ще се ядоса на думите ми, но тъкмо обратното, в очите й се появи някакво приятелско излъчване.
– Откъде ви познавам?
Значи, имаше силна памет!
– Преди две години идвах в двореца „Топкапъ“ да разследвам един случай. Някакъв човек от охраната беше паднал от стената. Усъмнихме се, че е престъпление. След това се разбра, че е нещастен случай.
– Шинаси! – тъжно поклати глава тя. – Имаше две деца, горкичкият! Голямо нещастие!
Отдръпна се назад и ни покани да влезем вътре.
– Заповядайте, заповядайте, Невзат бей! – Стори ми се, че се поусмихна дори. – Нали бяхте Невзат? Инспектор Невзат?
Май ледовете помежду ни бяха започнали да се топят.
– Моите поздравления, Лейля ханъм! Смятах, че няма да си спомните.
