Прав беше – обичах я тая професия. Не знам по каква причина и защо – но не можех да се откажа от занаята си. Може би защото по света имаше толкова много болка, може би защото в тази страна нямаше никакво правосъдие, може би защото се чувствах по-добре, ако успеех да разреша случаите и да заловя убийците. Или пък не можех да си оставя професията просто защото не умеех да правя нищо друго. Каквато и да беше причината, да, вярно беше – обичах да разкривам убийства и да се занимавам с разгадаването на престъпления.
Демир и той се впусна да ме критикува, набрал смелост от упреците на Йекта, и укорително рече:
– А и сигурно нямаш голяма нужда от нас, изглеждаше си много щастлив с Евгения снощи.
– Щастлив ли? Не бе... Умирах от умора, братко.... Спя само по два часа нощем ...
– Хайде де, устата ти стигна чак до ушите от усмивки – не се отказваше той. – Ти остави сега тия приказки, ами ни разкажи повечко за Евгения.
Да му се не види, паднах им в ръчичките! И няма отърване!
– Нали ви разказах вече! А и в събота ще ви очаква в „Татавла“. Ще я опознаете още по-добре.
– Вярно бе – рече Йекта. – Тя наистина ни покани, ама...
Не се осмеляваше да довърши думите си и да каже „...ама дали искрено ни покани, или ей така просто“.
– Ако не дойдете – много ще ви се обиди! Евгения си е такава, каквато изглежда. Говори онова, което мисли и чувства. Хареса ви. Иначе нямаше да ви покани.
– Ще отидем, ще отидем – побърза да ме успокои Демир. – Късметлия си ти! Евгения има вид много свястна жена.
– Така е – съгласих се аз.
Повече не можех да говоря, когато все още споменът за жените, които бяхме изгубили, живееше между нас. И двамата ме гледаха с обич и доброжелателство, но не ми завиждаха. Може би тяхната болка бе по-смислена, по-удовлетворяваща от моето щастие.
– Защо не се ожените? Щом е толкова добра. А е и красива.
– И влюбена в теб – не се сдържа да вметне Йекта.
Дразнеха ли ме? Не, и двамата бяха истински сърдечни. Дори някаква тъга се изписа върху лицата им. Макар да не споменаха, но явно и двамата се бяха сетили за Хандан. Малко се позасрамих, че Евгения е любимата, която те нямаха след Хандан. Не беше чувство на срам, а по-скоро този факт ме накара да се почувствам някак си неудобно, осъзнавайки, че всъщност аз се бях отдалечил от тях. И сигурно Евгения беше права, като казваше, че това се е случило от момента, в който и двамата са се влюбили в Хандан.
– И ти си влюбен в нея, нали?
Какво толкова се беше запънал Демир на тази тема? Но не – в гласа му нямаше и нотка ирония. Те наистина не се държаха отчуждено, но се бяха учудили, че човек може да обича втори път, и сигурно искаха да разберат как се случва това.
– Не знам, Демир... Всъщност дори не си спомням много добре какво чувство е любовта.
Усмивките им угаснаха. Някакво напрежение изпълни въздуха. Нещо в мен ми подсказваше да не говоря повече на тази тема, за да не ги натъжа, но не можах да се сдържа и продължих да им разказвам:
– Аз се чувствам добре до Евгения. Тя ми действа добре. Разбира се, не е като преди... Не е, както когато бях с Гюзиде... Но миналото никога няма да се върне... Аз никога не ще мога да забравя Гюзиде и Айсун...
При тези думи погледите ни се срещнаха с Йекта. И той никога нямаше да забрави Хандан. Хандан и сина си Умут. А Демир? Дали той е забравил Хандан? Онова младо момиче, в което бяха влюбени и той, и двамата му приятели? Не мисля. Продължих да споделям:
– Да, раната никога не ще зарасне докрай. Тялото по-бързо се възстановява, отколкото човешката душа. Телесните рани могат да заздравяват, докато сърцето бие. А с душата не е така. Веднъж наранена – няма възстановяване, продължава да кърви докрай. Но от друга страна, и животът продължава. Смятах, че никога не ще мога да започна отначало. Че никога няма да има друга жена в живота ми, че никога не ще мога да обичам някоя друга. Но ето че можело...
Лицата им потъмняха. Очите им се навлажниха. Главите им се изпълниха с куп въпроси. Но знаех, че нито Демир, нито Йекта ще се осмелят да ги зададат. Аз обаче им отговорих, дори без да са ме питали:
– Понякога се срамувам. Питам се – какво правя аз? Жена ми, детето ми са мъртви. А аз се наслаждавам на живота... Да, много често си мисля това... може би най-добре би било да умра, да ме няма... Само така бих постигнал справедливост... си мислех аз. Да изчезна също като тях. Но умът ми продължаваше да разсъждава. Каква полза биха имали Гюзиде и Айсун от това? Ами ако се беше случило – аз да умра, а те да останат живи? Щях ли да искам тогава и те да умрат? За да бъде справедливо? В никакъв случай! Каква полза за тях, ако се откажех от живота?
Демир беше застинал, вторачен в една точка. Може би отново размишляваше върху смисъла на живота. Можеше ли изгубената му любов, изживяна преди години в този квартал, да е била смисълът на живота му?
