– Хайде, младежи, да ви видя сега! И намерете поне един отпечатък, поне едно доказателство, поне една следа или някакъв знак, който да ни отведе до убийците! Иначе тия сбърканяци ще продължат да проливат кръв! Няма да се бавя, малко по-късно и аз ще дойда до къщата на Недждет!
Да не би логото ви да е крал Визас?
Чух изстрелите още щом влязох в тясната уличка, където беше къщата на Недждет. Бяха минали два часа откато бях изпратил Али и Зейнеб и бях отишъл в кабинета на директора Мюмтаз. Натиснах газта на вехторетината си, съжалявайки, че ги бях изпратил сами. Все някога щях да му обясня всичко за случая на Мюмтаз. А той очакваше да чуе от мен най-вече за залавянето на убийците, а не подробностите по разследването. То какво ли можех да му кажа сега, освен да го успокоя, замазвайки положението оттук-оттам? Разказах му възможно най-реалистично всичко, което се беше случило от момента, в който открихме трупа на първата жертва Недждет Денизел на Сарайбурну, до снощния разпит на Йомер Екинли, добавяйки по-голяма доза нотки на отчаяние към картината. Не за друго, а защото исках да приеме случая ни като приоритетен и да осигури нужната ни подкрепа. А и не исках да го обнадеждавам с лъжлив оптимизъм. Направех ли го – после нямаше отърване, през ден щеше да ме вика и да ме тормози защо случаят още не е разрешен. Макар че имах къде-къде по-важна работа от това, да му докладвам. Може би точно в този момент да бях застрашил живота на Али и Зейнеб. Мюмтаз беше честен ръководител, но в същото време и най-бавният човек на земята. Разтегляше приказката до безкрай и все не можеше да стигне до същността. Разговорът ни нямаше да продължи и десетина минути, ако не бяха чайовете, кафетата, които ми отнеха час и половина, докато най-сетне успея да се измъкна от кабинета му.
Докато стигна до къщата, щях да умра от притеснение, но се поуспокоих, след като с оръжие в ръка влетях в градината и видях там нашите – живи и здрави! Поуспокоих се при вида на следната гледка: някакъв едър мъжага лежеше на земята току до самата градинска врата с разкървавен нос, а Али, стъпил с десния си крак върху гърба му, го закопчаваше с белезниците отзад, докато при всяко вдишване от разбития на пихтия нос на проснатия гъста кръв се стичаше върху горната му устна. Погледът ми попадна на пистолета, затъкнат отдясно на колана на Али, който сигурно беше на поваления. Зейнеб държеше с две ръце беретата си, прицелвайки се в друг грамаден здравеняк, застинал в рамката на вратата. Тънка струйка кръв от веждата обагряше дясната страна на лицето му. Дали това беше дело на Али, или Зейнеб беше започнала първа? Лицето й просветна, щом ме видя.
– Изтървахте купона, шефе! Да бяхте дошли половин час по-рано, щяхте доста да се повеселите! – с голяма доза театралност и въодушевление изрече Али, който умираше да се поперчи.
Прибрах оръжието си в кобура и много сериозно попитах:
– Какво става тук? Кои са тия?
– И ние се опитахме да разберем това, инспекторе – отговори ми той, като леко цапна с опакото на ръката си започналият да се размърдва мъж под крака му. – Но тия нещастници още щом ни видяха – и си плюха на петите!
Онзи, когото Али нарече „нещастник“, имаше едни такива големи черни очи и толкова естествено дълги черни мигли, че ако не беше гъстата му брада, човек би го помислил за жена.
– Ние не сме виновни, началник. Като чухме, че са от полицията – и побягнахме – проговори той с някакъв странен акцент. – Но не искахме да се бием...
При тези му думи Али го перна още веднъж.
– А какво щеше да стане, ако не бяхме полицаи бе? Влязохте вътре с оръжие в ръце. Ако бяхме обикновени граждани, щяхте да ни убиете, така ли?
Блъсна го леко по главата и лицето му се удари в земята.
– Оох! – простена онзи, но не се сдържа да не отговори: – Оръжието ни е за самозащита...
– Гледай го само! За самозащита, значи, а? Като че ли сте държавни охранители...
– Да, такива сме! Ние сме частни охранители... работим за една частна фирма.
Али изобщо не се трогна.
– Добре тогава, но значи ли, че трябва да вадите оръжие на всеки, който ви се изпречи отпред!
– Не, не, грешно ни разбрахте, господин Али! – поклати глава онзи.
Само това му липсваше да кипне:
– „Господин“ викай на баща си! Говори като хората!
– Ох, ох, добре, бате Али!
– Какъв батко съм ти аз? Да не сме си другарчета нещо, а?
– Добре де, как да се обръщам към вас тогава? – промърмори човекът.
– Ще ме наричаш „инспектор Али“! Никакви „батета“ да не чувам! Разбра ли?
– Разбрах, инспектор Али, разбрах... Та ви казвам, значи, че ние сме обучени за тая работа, знаем закона, как ще вадим оръжие на всеки?
Докато се опитваше да се защити, усетих тежестта на някакъв поглед върху себе си. Обърнах се и видях едно момиченце, на възрастта на моята Айсун, да ни гледа ужасено. Не беше и самò отгоре на всичко – цяло ято дечурлига от съседните градини в „Саматия“ се бяха струпали наоколо, чули изстрелите. Още малко – и щяхме да съберем цялата махала!
– Има ли нужда от някаква спешна намеса? – попитах Али, сочейки към двамината.
