– Ти си късметлия, Невзат – каза Йекта с мека, разбираща светлина в погледа. – Може би си по-силен... Могъл си да обикнеш друга. И няма от какво да се срамуваш. Животът не е това. Друго би било, ако не успееше да обикнеш никого... да не можеш да се хванеш отникъде за живота... ето тогава вече става зле... ето тогава щеше да започне твоят ад.
Демир все още някъде дълбоко в себе си продължаваше да размишлява за смисъла на живота. Аз се обърнах към Йекта и рекох:
– Прав си, може би съм късметлия, че срещнах Евгения. Тя наистина е нещо съвсем различно. Такива не се срещат под път и над път. Но съм сигурен, че на земята има още хиляди жени като нея.
Йекта много добре разбра какво исках да кажа.
– Сигурен съм, че има – усмихна се с горчивина той. – Но важни са не хората около нас, Невзат. Важното е какво чувстваме самите ние. Хората около нас са само един стимул. Не ми се сърди, но и Евгения – също. Ако ти нямаше волята, желанието, радостта от живота или както и да го наречем това чувство, колко щеше да ти въздейства красотата или добротата на Евгения? Много добре го каза – раната в душата на човека не заздравява никога. Болката от нея е по-силна от болката на нараненото ни тяло и ни причинява повече страдания. Тя е толкова мощна, тази болка, че отнася човека в съвсем други светове и той не може никога да се върне назад към живота. И да иска – не може.
Демир най-сетне изплува от дълбините на моретата, в които беше потънал, и рязко ни прекъсна:
– Хайде стига вече с тази тема! Ако не е тялото, няма да я има и душата! Ако ще да страда, ако ще да е щастлива душата, тялото трябва да се храни, за да може душата да живее в него! – опита се да прекрати тази тягостна тема и ме подкани шеговито: – Заповядайте, господин главен инспекторе! Да желаете нещо по-специално за закуска?
Такъв си беше Демир. Макар да бе много чувствителен, винаги се стремеше да го скрие от другите. Също както когато майка му се разболя, също както когато разбра за сватбата на Хандан и Йекта. Протегнах се на стола и изгледах приятелите си внимателно. Йекта също изглеждаше склонен да прекъснем разговора на тази тема. Може да се лъжех за Демир, може вече да се беше решил да споделя мъката и проблемите си, но не с мен, а само с Йекта. Вероятно и Йекта единствено пред него разкриваше раната си. Може би без да говорят, в съгласие помежду си, изживяваха мъката на другия. Защото мъртвите им близки бяха общи, загубата им беше обща, скръбта им беше обща. Отново се почувствах отчужден, изолиран от тях. Стори ми се, че се самонаказвам, защото само аз бях щастлив. В мен се надигаше някаква смесица от чувства – от угризения на съвестта, от неудобство и срам, дори от гняв. Прииска ми се да стана и да си тръгна. Без да се сбогувам дори. Но не можах да го направя. Също като Демир опитах да се усмихна, прикривайки чувствата си:
– Благодаря! Аз съм сит! И без това няма да стоя много – имам работа в управлението!
Монетата в ръката на жертвата е от времето на Теодосий
Минаваше единайсет часът, когато стигнах в управлението. Служителят на вратата разтревожено ми каза, че директорът ни Мюмтаз ме чакал в кабинета си. Ето че се започна! Мюмтаз искаше да разбере докъде е стигнало разследването. Може и някои отгоре да го бяха търсили. И медиите не спяха, то се знае! Сигурен бях, че снощното престъпление е вече по страниците на вестниците, а и в централните телевизионни новини. Естествено, че директорът Мюмтаз искаше да знае как се развиват нещата. Но в този момент ми беше трудно да му разкажа всичко случило се от началото до края. А и щеше да е много неразумно да се явявам в кабинета на шефа, без да съм научил последните новини. Затова пренебрегнах искането му и се отправих първо към моята стая и веднага повиках Али и Зейнеб. След по-малко от пет минути те вече седяха пред мен. И двамата изглеждаха поотпочинали, само долната устна на Али се беше подула повече.
– Започна проверката на пикапа за месо, шефе! – започна да ми докладва Зейнеб. – Събрахме много добър екип, момчетата яко се захванаха с работата.
– Добре.
– Но резултатите ще са готови довечера.
Обърнах се към помощника ми, който сигурно доста преди мен знаеше вече това:
– Чу ли, драги ми Али? Трябва да искаме от прокуратурата разрешение за удължаване срока на задържането.
Лицето му светна като на буйно и непослушно дете.
– Не се притеснявайте, шефе. Вече изпратих Наджи до прокуратурата.
Не се сдържах да не се усмихна и аз.
– Браво, Али! Сега да видим тази третата жертва, журналист беше, нали така? Как му беше името?
– Шадан Дуруджа... Малко сбъркан човек...
Че кой от жертвите не беше?
