– Адем бей има много магазини. Вие за кой точно питате? Има магазин за антики на „Нишанташъ“, в Капалъчаршъ има магазин за килими, а в Бодрум – почивен комплекс, в Анталия има хотел... а сега ще строи нещо голямо в „Султанахмед“. Щяло да е най-голямото в Европа, а не нещо ей така. Адем бей е много богат.
– Той да не ви е главатар на племето тоя Адем бей?
– Адем бей ни е по-голям брат – поправи го Феттах, – нашият господар, нашият ага, той е всичко за нас.
В гласа му вече нямаше страх и гледаше с назидание. Зейнеб попречи на помощника ми да му натрие отново носа.
– Каква е охранителната фирма?
– Нали ви казах, инспектор Зейнеб, че Адем бей има много бизнеси. Вместо да плаща на други за охраната, той си е направил своя собствена охранителна фирма. А шефът й е бивш полицай – Ерджан. Може да го познавате – Ерджан Сунгур.
– Да, нас той ни прати тук, Ерджан – потвърди Съддък, който, откакто се срещнахме, не си беше отварял устата.
В този миг се откриха двата му едри заешки зъба отпред. За зла врага, Аллах го беше създал огромен здравеняк, но както беше белязал Феттах с женствени очи, така беше надарил и Съддък със заешки зъби, които разпръскваха естествения страх, внушаван от масивното му телосложение.
– Защо Ерджан ви изпрати тук? – попита Зейнеб, която също като мен искаше веднага да мине към същината на нещата. – Какво търсехте в къщата?
– Дойдохме да вземем парите – откровено си призна Феттах. – Като казвам „пари“, значи, за исторически пари иде реч. Такива, каквито ги има по музеите, значи... От злато, сребро, желязо, такива, значи.
Изглежда, най-сетне бяхме стигнали донякъде! Едва сдържайки радостта си, го попитах:
– Искаш да кажеш, старинни монети?
– Да, господин главен инспектор! – с облекчение каза той. – Монети. Това... от монетите, онова нещо... как беше? – мъчеше се да си припомни точната дума охранителят.
– Колекция от монети ли?
– Да, точно това, Господ да ви поживи! Точно това – колекцията. – Видя, че отново не се справя добре, и се усмихна някак си по детски: – Е, туй, дето го казахте бе, инспекторе.
Съддък също се намеси:
– Но щяхме да вземем и папагала. – Адем бей му го беше подарил на Недждет. Сега, като няма кой да го гледа, щеше да си умре от глад, та щяхме и него да приберем.
Феттах го изгледа строго, все едно му казваше: „Защо говориш, без да те питат?“.
Канарата със заешките зъби се засрами и наведе глава.
– Но дойдохме най-вече за да вземем монетите. Разбира се, бяхме нащрек, понеже Недждет бей беше убит. И затова отворихме вратата с извадени пистолети. За да се защитим. Не е лесна тая работа, душичката му е мила на всеки. А като влязохме – и видяхме инспекторите Али и Зейнеб. И като викна инспектор Али „Полиция!“ – ние побягнахме. За да не се сбием де.
– И още как побягнахте! – вметна Али с подигравка. – Като хрътки! – Погледна към едрия мъжага и се поправи: – Не, като камили!
– Ако не бяхте казали, че сте от полицията, нямаше да избягаме. Хукнахме, за да не се сбием с вас.
Веждите на Али подскочиха нагоре и Феттах, забелязвайки това, моментално се поправи:
– Значи, не ни разбирайте погрешно, нямаше да стреляме по вас. В никакъв случай! Може ли да сторим такова нещо? Избягахме, защото се уплашихме, че ще ни вземете за убийците и ще ни застреляте.
– Добре, а защо щяхте да вземете колекцията от монети на Недждет?
Първо не разбра въпроса ми и взе да заеква:
– К’во, к’во?
– Какво ви интересува вас монетната колекция на Недждет?
Той широко отвори тъмните си очи.
– Те не бяха монетите на Недждет, господин главен инспектор. А на Адем бей. Така, значи, ни каза на нас Ерджан. А на него така му е казал Адем бей...
Като видя, че и тримата го гледаме с празни погледи, разочаровано измърмори:
– А не са ли на Адем бей?
Али леко се приведе към Феттах, по лицето му нямаше гняв или отвращение, но имаше нещо по-страшно, някакъв неопределен израз, вдъхващ несигурност.
– Виж какво, Феттах ефенди, стига вече си ни разправял празни приказки, ами кажи сега къде е тази колекция от монети?
Значи, и нашите не са могли да я намерят.
– Не чу ли? – потупа го леко по рамото Али. – Къде са монетите, те питам?
Погледът на Феттах взе да скача по стените.
– Какво? – още по-високо попита Али. – Какво само зяпаш по стените?
– Ри... рисунките – запелтечи охранителят с красивите очи. – В рамките на картините са...
След миг мълчание Али се плесна по челото.
– Тюх да му се не види! Как не се сетихме за това бе? – Погледна ме засрамено. – Проверихме под самите гравюри, шефе, но не се сетихме, че монетите може да са в рамките...
Зейнеб сложи картината с джамията „Фатих“ на малката масичка. Рамката изглеждаше наистина доста по-дебела от обикновените. Повъртя я, но не можа да извади съдържанието й и се обърна към Феттах:
– Как се отваря това?
– Кажи бе! – подкани го Али, забелязал нерешителния поглед на охранителя, който премигна безпомощно няколко пъти и посочи с огромната си като гребло на рибарска лодка ръка към ъгъла на рамката:
– Оттам... От ъглите... Там има две копчета, като ги натиснете – и ключалката се отваря. Ерджан така ни каза.
Зейнеб провери с ръка.
