– Не – отвърна той, хвърляйки им безгрижен поглед. – Не виждате ли, като агънца са.
– Хайде тогава, оправяйте се и да влизаме вътре! – подканих ги аз.
Али свали крак от гърба на мъжа и онзи се изправи бавно и тежко, разтърсвайки се като огромна камила. Бях се заблудил – това беше същинска горила, поне с една глава бе по-висок от другия. Не исках да си мисля дори какво щеше да стане с Али, ако бяха се сбили! Но нашите толкова им бяха взели страха, че двамата заситниха послушно пред тях към дома на Недждет.
Влязохме в къщата и през тъмния коридор стигнахме до светлия хол със седемте гравюри на Истанбул по стените. Едва пристъпили вътре, и се разнесе познатият ни странен глас:
– Здрасти! Аз съм Крал Визас! Добре дошли в моя дворец!
Сивият папагал, който се смяташе за най-близкия човек на Недждет, пак ни посрещна дружелюбно. Старият му приятел Али обаче този път не му обърна много-много внимание и се задоволи само да го поздрави със „Здрасти, Визас!“, без дори да погледне дали му е свършила храната, която му беше сипал преди два дни. Умът му беше в задържаните мъже. Накарахме ги да седнат на дивана под гравюрите с „Ая София“ и джамията „Фатих“. Аз се настаних на единствения фотьойл точно срещу тях, под картината с двореца „Топкапъ“. Когато Зейнеб излезе от хола, стърчащият от дясната им страна Али започна да разказва какво се беше случило:
– Значи, ние, както ни заповядахте, изследвахме къщата отвътре и чухме превъртане в ключалката на вратата. Веднага взехме позиция – аз отдясно, Зейнеб – отляво на вратата. Оня, по-едрият от тия двамата тарзановци – посочи той към човека с кървящия нос, – тоя бик проникна в стаята с оръжие в ръка. Като му извикахме: „Стой! Полиция!“, той се обърна назад и хукна, а ние го подгонихме. Щом стигнахме градината, аз пак му извиках: „Спри!“, но кой ти слуша? Затова стрелях два пъти предупредително във въздуха. Тоя, другият юнак, като чу изстрелите, бая се паникьоса, краката му се преплетоха и падна по очи, а тая камила с красивото лице се блъсна право в смокиновото дърво. Значи, тия рани не са им от мен, господин главен инспектор, ако не вярвате, питайте инспектор Зейнеб. Вярно, че много ми се искаше да ги сблъскам тия двамата, но те сами се нараниха, глупаците му с глупаци!
Али не беше свършил, но млъкна, щом видя Зейнеб да влиза в стаята с пакет памук, лепенки и одеколон в ръце. Гледаше я с изумление, сякаш не можеше да повярва на очите си. Тя спокойно сипа одеколон върху памука. Силна лимонена миризма заля хола. Али се смръщи не защото не харесваше аромата на лимон, а защото Зейнеб помагаше на хората, извадили оръжие срещу тях. А може би я ревнуваше от двамата. Ако не бях аз, пак щеше да наговори врели-некипели и да вдигне кавга. И самата Зейнеб забеляза гневните му погледи, но не се притесни ни най-малко. Съвсем спокойно изтри кръвта от лицата на двамата и залепи раните им с лейкопласта. Нямаше нужда повече да тества търпението на Али, който се клатеше като махалото на развален часовник.
– Добре, а сега ми кажете кои сте вие? – обърнах се аз към черноокия красавец с дългите мигли.
– Аз се казвам Феттах, господин главен инспектор – отговори ми онзи, който заради закопчаните си с белезници ръце зад гърба все още не можеше да седне удобно на дивана. – А това е Съддък. Ние сме служители в охранителната фирма „Аййълдъз“144.
Не беше истина! И тримата едновременно се сетихме за намерената монета с полумесеца и звездата отзад и се спогледахме смаяно.
– А да не би логото ви да е крал Визас? – иронично го попита Али.
Вместо Феттах, отговори папагалът:
– Здрасти! Аз съм Крал Визас. Добре дошли в двореца ми! Аз съм Крал Визас!
На Али му писна и той рязко стана и изнесе приятелчето си заедно с клетката в другата стая. Върна се и все едно нищо не е било, отново попита Феттах:
– Да не би крал Визас да ви е логото?
Феттах или не разбра, или се направи на неразбрал.
– Не е крал Бойзас – отговори той, с труд произнасяйки името на основателя на града. – Звезда е, изписана вътре в полумесеца. Също като на турското знаме...
– Значи, ви е бащиния туй знаме! Използвате го за всякаква търговийка! – ядосано го прекъсна нашата луда глава.
– Не, инспекторе, грешно ме разбрахте, ние, значи, от уважение избрахме това лого...
– Млъквай бе! От уважение било...
– Добре, добре! – спрях аз наежено тръгналия към човека Али. – А какво търсехте тук?
– Ние, ние сме хора на Адем бей, господин главен инспектор! На Адем Йездан.
Ето че отново се сблъсквахме с този Адем Йездан! Но обяснението на Феттах беше още по-любопитно.
– Адем бей и Недждет бей бяха съдружници – започна той, но като видя смаяните ни лица, натъртено продължи: – Вярно е, кълна се! Лека му пръст на Недждет Денизел, но заедно с Адем бей се занимаваха с антики... Адем бей имаше голямо доверие на покойния...
– Антиквар ли е този ваш Адем? – обади се пак Али. – Къде му е магазинът на тоя човек?
