Паметта на Истанбул полностью

Свалих очилата си и погледнах в посоката, определена от лявата ръка на убития. По права линия сочеше към градината на „Ая София“, но това беше безсмислено, понеже там вече бяха оставили една от жертвите си и нямаше защо да повтарят. Трябва да беше някакво място, намиращо се отвъд храма. Какво имаше в самия му край? Уличка – една историческа уличка. Може би най-красивата в района на „Султанахмед“. Макар да не съм се интересувал бог знае колко от тези неща, дори и аз познавах творенията на един от най-преданите синове на града – Челик Гюлерсой160, предприел реставрацията на улицата „Соукчешме“, с подредените от двете й страни прекрасни дървени къщи, простряла се чак до една от най-величествените външни порти на двореца „Топкапъ“ – Баб-ъ Хумаюн, известна още като Имперската порта. Дали убийците сочеха към нея? Вдигнах глава и погледнах натам – сега всички прозорци на дървените къщи, използвани като хотели под общото име Конаците на „Ая София“, бяха тъмни. Надали щяха да оставят следващата жертва на място за нощувки. Погледът ми се плъзна още по-нагоре, към покривите на старите къщи, и се блъсна в изградените отпреди векове крепостни стени, застинали сега под сребристата светлина на пълната луна. Външните стени на двореца „Топкапъ“. Да, това трябва да е мястото, посочено от убийците. Но преди него имаше още едно свещено място – църквата „Ая Ирини“161. Пред очите ми отново се възправи величественият силует на „Ая София“. В миг се отказах от преминалото през ума ми, макар и за кратко, предположение – не, нямаше как да е друго място, освен тази несравнима с хубостта си църква. И целта на убийците със сигурност ще е османският дворец. Обърнах глава и забелязах как Али ме гледаше с нескриван интерес.

160 Челик Гюлерсой (1930–2003) е известен с книгите си за Истанбул и с реставрацията на най-старите сгради и места – хълмът Чамлъджа, джамията „Карийе“, улицата „Соукчешме“ в „Султанахмед“ и още множество историчес­ки обекти, някои от които възстановени с нова функционалност, като двореца „Емиргян“ и др. – Б. пр.

161 „Света Ирина“, или „Агия Ирини“, „Ая Ирини“ е бивша православна църква, разположена в двореца „Топкапъ“. Тя е била катедрална църква на Вселенската патриаршия преди освещаването на „Света София“. Многократно е изгаряла и възстановявана по римско и византийско време. След завладяването на Константинопол поради близостта й със Синята джамия не е превърната в джамия, а е използвана като арсенал от еничарския корпус до ХVІІІ в. През 1846 г. става Археологически музей, от 1869 до 1875 г. – Императорски музей, а от 1908 г. – Военен музей. Днес се използва предимно като концертна зала за класическа музика поради добрата си акустика и от 1980 г. в нея се провежда Истанбулският международен музикален фестивал. – Б. пр.

– Дворецът „Топкапъ“ – очертах с ръка предполагаемото място на двореца. – Следващата жертва ще бъде оставена там.

Очевидно все още го занимаваха собствените му мисли, понеже не схвана веднага за какво говорех. Затова посочих с глава към жертвата.

– Убийците са разперили по този начин ръцете на мъртвия, за да ни насочат към мястото, на което ще оставят следващата си жертва.

Зейнеб вдигна глава и също се заслуша в думите ми.

– Вижте, ако продължим линията от лявата му ръка, ще стигнем до двореца „Топкапъ“.

– Значи, ще стигнем до периода на султан Мехмед Фатих Завоевателя, така ли? – Не толкова самият въпрос, колкото недоверието, прозвучало в тона на Али, показваше, че той не е горещ привърженик на тази версия. – Добре де, шефе, преди малко обсъдихме тази възможност, но нищо не произлезе от това. А и Екрем и екипът му напразно чакаха до сутринта около джамията „Фатих“ и двореца „Топкапъ“.

– Може би рано се задействахме. Убийците оставят жертвите си по съвсем определен начин, следвайки ясна методика. Може би точно в онзи момент да не са искали да насочват вниманието ни към Фатих, но сега ...