Паметта на Истанбул полностью

Императорът се взираше в „Света София“, с императрицата до себе си. Беше посветил този храм на Бога. Като отплата за добрините, които му беше сторил. Защото истинският владетел бе небесният Цар. Та нима една земна империя можеше да властва наравно с безкрайното царство на Създателя? Само за миг обаче се забрави пред тази омайна красота пред очите му, пред тази върховна хармония на величествения храм, спускащ се сякаш от небесата, предавайки се на гордостта си от сътвореното, забравяйки за Бога и за небесното му царство. В този миг повтори думите на еврейския цар Соломон, изградил Първия храм159 на света, отправени към пророка: „Виждаш ли, Соломон те надмина!“.

159 Соломон е последният от тримата царе на обединеното еврейско царство, което наследява от баща си Давид. Той управлява в средата на Х в. пр.н.е. Освен че укрепва и разширява държавата, предприема и мащабна строителна програма, увенчана от Соломоновия храм в неговата столица Йерусалим, известен още и като Първия храм, завършен през Х в. пр.н.е. и разрушен от вавилонците през 586 г. пр.н.е. – Б. пр.

Императорът гледаше към храма, който щеше да го обезсмърти – гледаше към „Света София“.

Дворецът „Топкапъ“ е мястото, посочено от убийците

Трупът беше оставен в пресечката до „Ая София“. Проснат напряко на платното. Наоколо беше доста тихо. Нямаше ги нито Шефик, нито странно облечените хора от Отдела за изследване на местопрестъпленията. Но пристигналата преди всички Зейнеб, с помощта на двамата полицаи до нея, беше успяла да огради с ограничителна лента мястото около жертвата.

Убитият беше положен по гръб – също както останалите; натежалият от дъжда вятър развяваше леко косите му, а застиналият му поглед бе вперен в месечината на небето, същата, която дни наред не ме оставяше на мира. Тайнствена, неотстъпно застинала точно отгоре ми луна. Само дето беше понаедряла. Оставаше й още съвсем малко – ден-два, докато се изпълни съвсем и се превърне в съвършен кръг, подобен на око, непрестанно следящо ни от мрака на нощта. За миг си помислих, че има някаква странна връзка между тази неканена гостенка, съзерцаваща ни отгоре, и извършените престъпления. Целият настръхнах, косите ми се изправиха, но естествено, нямаше нито едно доказателство в потвърждение на това мое предположение. Опитах се колкото се може по-бързо да прогоня от главата си тази нелепа мисъл. Отвърнах очи от древния ни свидетел в небесата и се обърнах към трупа. Изглеждаше по-стар от предишните жертви. Трябва да бе поне на шейсетина години. Беше облечен в сиво сако от туид, кадифен панталон в опушено сиво и риза в същия цвят, яката на която не беше плътно закопчана и под нея се виждаше прерязаното му както и на останалите жертви гърло. И пак нямаше кръв по земята под него. Но веднага се набиваше в очи различният начин, по който беше разположено тялото в сравнение с предишните три случая.

– Не са го огънали лъкообразно – изрече на глас мислите ми Зейнеб. – Вижте, и ръцете му не са вързани.

Действително дългите ръце на жертвата бяха разперени встрани, сякаш сочеха в две напълно противоположни посоки. Дясната – по посока на Медресето на Джафер ага в края на спускащата се леко надолу еднопосочна уличка, а лявата – към страничната градина на „Ая София“.

– Това не ти ли прилича на кръст, а? – рече Али, забелязал нещо, което нито Зейнеб, нито аз бяхме видели. Той начерта във въздуха върху тялото на жертвата невидим кръст и развълнувано повтори: – Разположили са го кръстообразно!

Зейнеб обаче не се трогна много-много от тази му догадка.

– Да, прилича на кръст – отвърна тя, коленичейки, за да огледа по-добре тялото. – Но не мисля, че има някакво бог знае какво значение.