Изпратих Али подир куриера и казах на полуприпадналата в стола си Лейля, мъчеща се да преодолее шока, да се обади на прислужника и да отмени кафетата. Тя веднага го стори. Поисках ключовете от кабинета й и тя ми ги подаде, без да попита нищо. Заключих стаята отвътре – нямах никакво намерение случилото се да се разчуе из целия музей и всички служители да ни се струпат на главата. Директорката му беше започнала вече да се окопитва – дори по-бързо, отколкото бях очаквал. Помислих си, че всичко случващо се бе част от някакъв предварителен план. Служителят на входа при Баб-юс Селям беше казал, че рентгенът от два дни е повреден и не работи. Ако си беше наред, веднага щеше да покаже съдържанието на кашона – отрязаната човешка глава, и така тя никога нямаше да попадне у директорката, с която бяхме заедно в този момент, нито щяхме да станем свидетели на преживения от нея шок. За да се случи това, извършителите предварително са били сигурни, че рентгенът не работи. А това означаваше едно – че убийците знаеха всичко, което се случваше тук. Тоест можеше да е седящата срещу мен директорка или някой друг служител в музея. Освен това само един човек знаеше, че ще дойдем по това време – самата Лейля Баркън. Сутринта ми се беше обадила по телефона и лично ме бе поканила на срещата. От друга страна обаче – за какво й беше да го прави? Нямаше защо да разсъждавам дълго, за да намеря отговора на този въпрос – ако, както твърдеше Адем Йездан, извършителят е Намък, а съучастничката му – Лейля, сигурно бяха усетили, че постепенно обръчът около тях се затяга. Най-малкото знаеха, че охранителят на „Конаците на „Ая София“ ги е видял снощи в белия микробус. От друга страна, може да са предположили, че ще разговаряме и с Адем Йездан, и естествено, да са се досетили какво щеше да ни каже този печен бизнесмен. За да премахнат всички тези съмнения, на тях им е трябвало да направят някакво показно, като например да изпратят на Лейля отрязана глава в картонена кутия. При това – пред нашите очи. Така че всичките тези припадъци на директорката отпреди малко може да са парекселанс театър. Погледнах я в лицето с намерението да разбера дали е така наистина. Но тя ме разбра погрешно, или пък беше невероятно добра актриса!
– Не се притеснявайте, Невзат бей, добре съм... Наистина съм добре!
Какво друго можех да направя, освен да се престоря, че съм й повярвал!
– Да, изглеждате по-добре. Радвам се, че се оправяте – казах аз и погледнах към кашончето. – Ще поискам нещо доста трудно от вас....
– Какво?
– Да погледнете главата в кутията...
Преглътна, точно както трябваше да се очаква, че ще направи, и положи уплашена гримаса върху лицето си, но аз не й позволих да отклони това, за което я бях помолил.
– Много ще ни помогнете, ако можете да идентифицирате кой е, и по този начин да разберем дали има връзка с другите жертви...
– Значи... значи, тази глава е продължение на предишните убийства? – почти запелтечи тя.
Вместо да обсъждам моите предположения с нея, по-скоро исках да разбера нейните.
– Не мога да знам... Но трябва да има някакъв смисъл в това, че са я пратили до вас... Не е ли така? Как мислите?
Отмести поглед от мен и страхливо заоглежда кутията.
– И аз не знам.
Погледът й зашари за известно време върху проклетия пакет.
– Ако го идентифицирам...
– По-лесно ще стигнем до някакъв резултат – окуражих я аз. – Най-малкото ще знаем дали нещастникът в кутията има някакво отношение към нашето разследване, или не.
Все още стоеше нерешително, но пое дълбоко въздух, сякаш да събере сили, и се надигна от фотьойла.
– Добре, ще го направя... Но моля ви, стойте до мен...
– Разбира се – усмихнах й се аз, за да я поуспокоя. – Така или иначе, не мога да изляза навън. Шегувам се. Но вие се опитайте да мислите за главата не като за част от човешко тяло, а като за експонат. Така правят докторите, извършващи аутопсии...
– Лесно е да се каже...
