– Извинявам се, прав сте. Умът ми наистина е там.
– Защо тогава не я отворите? – попитах аз, мислейки си, че може би не й се иска да го прави пред нас. – Ако искате, ние можем да излезем...
– Не, не – протегна ръце, сякаш ни караше отново да седнем, макар че ние не бяхме помръднали от местата си. – Не е държавна тайна, най-много да е някой исторически предмет...
Наведе се от дясната страна на бюрото и отвори чекмеджето. Извади ножче и се изправи.
– Понякога от такива пакети излизат само ненужни вещи. Чайникът на баба им или някой евтин свещник, за които си мислят, че са антики – поясни тя и започна да реже прозрачната лепенка по краищата на кутията. – Веднъж ни бяха изпратили четири керамични плочки и ни бяха написали, че дядо им ги е откраднал от прочутия Багдадски кьошк, и молеха за извинение от нас и от построилия го султан Мурад. Интересното в случая бе, че изпратените керамични плочки не само нямаха нищо общо с този кьошк, но можеха да се намерят във всеки магазин за строителни материали, и то доста евтино.
Беше отрязала тиксото от всички страни и си помислихме, че ей сега ще отвори кашона, но Лейля отново се обърна към нас и продължи да разказва:
– Разправям ви това, за да не останете разочаровани, ако и този път отвътре излязат никому ненужни боклуци.
– Няма, няма – побърза да отговори Али, който също беше като омагьосан от тайнствената кутия. – Отворете я!
Лейля остави ножчето върху бюрото си и повдигна капака на кутията.
– Изглежда, е нещо чупливо, обвито е с памук – каза тя и започна бавно да го отделя.
– Дано да имате търпение – рече тя, докато хвърляше топките памук от вътрешността. В следващия миг обаче застина с вдигнати от почуда вежди: – Това пък какво е? – Опита се да извади още от памука, но онова, което видя, я спря. – Аааа! – уплашено отметна глава назад.
Ужасът в очите й обаче беше още по-огромен, отколкото в гласа й. Лицето й побеля и за миг остана сякаш без капчица кръв. Застина на мястото си с топката памук в дланта, без да може да помръдне от уплаха, нито да издаде звук. Видях как цялото й тяло се разтрепери, пръстите й се отпуснаха от само себе си и памукът полетя към пода. Хвърлих се към нея и успях да я хвана точно преди да припадне.
– Дишайте дълбоко! – казах й аз, докато я слагах да седне обратно във фотьойла.
Тя ме чу и с трепереща ръка посочи към кутията:
– Там... там...
Помощникът ми реагира преди мен и се втурна към бюрото й. Щом погледна вътре – и отметна глава като ударен. Лицето му се изкриви в гримаса.
– Ай сиктир, к’во е това бе?
Когато тялото на Али се отмести, в прозрачния найлон видях срещу себе си блестящи къдрави коси на черни завити букли, изпъкнало чело и въздълъг нос. Макар и преди да бях виждал доста подобни неща, стомахът ми се сви и усетих, че ми се повдигна, сигурно нямаше да припадна, но за всеки случай се хванах за ръба на масата. Да, това в картонената кутия беше човешка глава. Сложена в найлонов плик, обвита с памук и изпратена на Лейля Баркън. И макар да беше побеляла, си изглеждаше съвсем като жива, а не като антично произведение на изкуството.
Убиват един по един всеки, който е навредил на Истанбул
Нямаше никакво съмнение, че тази глава принадлежеше на нов труп, оставен най-малко преди четирийсет и осем часа от нашите убийци. Най-неочаквано бяха променили стратегията си и бяха пренесли среднощните си ритуали посред бял ден. Дали това имаше някакъв особен смисъл, или просто се опитваха да ни объркат?
