Докато изкачвахме стръмната „Фетва Йокушу“, отново погледнах луната, която сякаш ни следваше по петите. Сега изглеждаше по-скоро тъжна, отколкото тайнствена. Като някой римски оракул, предварително знаещ какво ще се случи... Гледаше ни с отчаянието на пророк, твърде късно предупредил за идващото нещастие...
Грабителите на тоя град трябва да бъдат избивани един по един
Осветената в червени светлини сграда на „Дерсаадет“ се възправяше като някакъв хилядолетен дворец в мрака на нощта. Пълната луна, която през цялото време не ни изпускаше и за миг от погледа си, се разположи върху покрива и човек наистина лесно можеше да си представи, че се е пренесъл във времената на Древния Рим. Но двамата пазачи, които не носеха нито шлемове, нито копринени дрехи, нито красиви щитове като римските бранители, бързичко ни върнаха в реалността на днешния ден. Телефонното обаждане на Салих беше предизвикало паника и те вече ни очакваха пред мраморните стълби на входа.
– Добър вечер! – поздравих аз, показвайки служебната си карта. – Главен инспектор Невзат, а това е колегата ми инспектор Али.
– Добре дошли, господин главен инспектор! – отвърна слабичкият човечец с неимоверно дългия нос, стърчащ изпод козирката на шапката му. – Аз съм Дурсун – каза той и посочи към другия, който дъвчеше дъвка и сякаш изобщо не му пукаше за нас. – А това е Тарък. Ние сме нощната охрана тук.
Спокойствието на Тарък изглеждаше непробиваемо, сякаш ни най-малко не го бяхме нарушили с идването си.
– Заповядайте, с какво можем да ви помогнем?
Всъщност искаше да попита какво се е случило, в очите и на двамата се четеше любопитство и нетърпение да научат какво става. Но аз се направих, че не забелязвам това, и минах направо на въпроса:
– В колко започнахте смяната си? Тоест в колко часа дойдохте във фирмата?
– В шест, господин главен инспектор.
– Ти отговаряй за себе си – безцеремонно прекъсна колегата си Тарък. – Аз дойдох в пет. Рюштю от дневната смяна ме помоли да дойда по-рано. Били се скарали с тъста му и щял да ходи в Бейкоз да се сдобряват...
Говореше бавно, без да бърза, изговаряйки думите една по една. Ако го бяхме оставили да приказва, щеше да ни разкаже и цялата история защо Рюштю се беше скарал с бащата на жена си.
– Видяхте ли Адем бей? – веднага го прекъснах аз. – Надвечер или по-късно?
Лицата и на двамата се напрегнаха, изглеждаха разтревожени, и двамата категорично клатеха отрицателно глави.
– Не сме го виждали...
– Аз като дойдох, тук бяха само Джемал и Рюштю – каза Тарък, разбрал най-сетне, че работата е сериозна, и изплю дъвката от устата си. – Какво е станало? Да не му се е случило нещо на Адем бей?
– Няма нищо, само трябва да видим нещо в кабинета му – посочи Али към сградата.
Нашата потайност не им хареса, но нямаше как да ни се противопоставят.
– Кой кабинет искате да видите? – с неохота попита Тарък. – Стаята на долния етаж, където приема гости, или горната, където работи?
Не ми се занимаваше с капризите на тоя дангалак точно сега, когато неговият шеф може би береше душа.
– И двете – казах, тръгвайки по стълбите. – Инспектор Али ще погледне в долния, а аз ще проверя в горния.
Моята самоувереност си каза думата. И двамата пазачи безпрекословно заизкачваха стълбите след нас. Даже Дурсун се позабърза мъничко и мина отпред. Отвори двете крила на старата дървена врата, отдръпвайки едновременно слабото си тяло и огромния си нос.
– Заповядайте!
Влязохме. Долният етаж изглеждаше по същия начин, както като го видях сутринта. Али посочи стълбата между двете колони, върху които се мъдреха византийските орли.
– Аз оттук ли да мина?
В полумрака тази зала, в която бяхме преди два дни, изглеждаше още по-величествена. От лампите във формата на свещници се процеждаше слаба червеникава светлина и статуите на римските императори, скрити в сенките, придаваха на това място още по-голяма тайнственост.
– Да, ще слезем в залата – отговорих на гледащия ме колебливо Али. – Долу ще минете през втората врата... През която влязохме заедно с Адем бей – казах аз и се обърнах към Тарък. – Прав съм, нали? Там е приемната на вашия шеф.
Дурсун реагира преди колегата си:
– Точно така, господин главен инспектор, там е.
Али се насочи към стълбата, все едно се разхождаше в собствената си къща, а Тарък искаше да го придружи. Но ако оставех тоя проблемен пазач насаме с помощника ми, кой знае какви неприятности щяха да ми изсипят на главата. Затова веднага му препречих пътя:
– Тарък, ти ела с мен!
Двамата изобщо не се смутиха от заповедническия тон, с който им говорех, все едно ми бяха подчинени.
– Дурсун, ти помогни на Али!
– Както желаете, господин главен инспектор! – с неохота се подчини той.
Заедно с Тарък тръгнахме към асансьора. И на втория етаж нищо не се бе променило от сутринта. Минахме между двете колони с барелефа на османския герб и стигнахме до дървената врата. Протегнах се към украсената брава, но Тарък ме спря:
– Заключена е, господин главен инспектор! Не се влиза толкова лесно в стаята на Адем бей!
