Извади някакъв ключ от джоба си и продължи да обяснява:
– И ключовете не ги дава на всеки, само на избрани хора! Ако нещо изчезне отвътре – отговаря оня, който има достъп. Затова и един колега беше уволнен миналия месец.
Без да искам, тихо се засмях:
– Ако вътре не намерим онова, което търсим, то значи, че няма да изчезне някоя вещ, а ще сме загубили самия Адем бей!
Тревожно премигна и аха, да набере смелост да ме попита, но аз го подканих да побърза:
– Хайде, Тарък, хайде! Да не губим време!
Втори път завъртя ключовете. След двете леки проскърцвания резбованата дървена врата се отвори. В тъмната стая, осветявана само от процеждащата се през прозорците лунна светлина, нищо не можеше да се различи.
– Лампите... откъде се светват лампите?
Тарък докосна скритите зад завесата ключове и изведнъж огромният полилей се превърна в някаква невероятна светлинна феерия. Пред очите ни стаята в червено и златно заблестя в най-невероятните цветове на дъгата. Бързо тръгнах към масата в стил Луи Не-знам-си-кой. Тарък с любопитство ме наблюдаваше. Огледах повърхността на бюрото, но не видях нищо, което да напомняше за график или тефтерче с бележки. Наведох се към чекмеджетата. Отворих най-горното – някаква мастилница, комплект химикалки, празен тефтер, броеница със сребърни пискюли, зад тях една неотворена кутия с пури, позлатена запалка...
– Какво търсите, господин главен инспектор? – Трябва доста намусено да съм го погледнал, защото с треперещ глас се опита да обясни: – Ами ако ми кажете какво търсите, може да ви помогна да го намерите...
– Графика.... Търся бележника на Адем бей... В който са записани срещите му...
Понеже никак не бях сигурен, че може да ми помогне, се наведох и затършувах в долното чекмедже.
– Ето там е – проговори Тарък.
Вдигнах глава. Сочеше ми един черен тефтер върху малката кокетна масичка отляво на креслото, на което седеше тази сутрин Адем Йездан, точно до бордния журнал на турските авиолинии. Взех си обратно всички лоши мисли относно Тарък и тръгнах към масичката. Седнах на креслото на Адем Йездан и запрелиствах тефтера. Последните четири дни бяха празни, но да, ето я съботата. Тук беше надраскано нещо с разкривени грозни букви. Колкото и да се опитвах, не можех да ги разчета. Безпомощно протегнах страничката към Тарък:
– Виж, можеш ли да разчетеш какво е написано?
Взе тефтера и погледна бележката, която му сочех:
– Папагал, пише папагал, господин главен инспектор. А съседната дума май е „ветеринар“. Дванайсет... сигурно е часът на срещата им.
Спомних си – Адем беше ни казал за новите си папагали. Ветеринарят му бил намерил нова двойка жако. Щял да ходи да си ги вземе. Може би този ветеринар го е видял за последно. Къде ли му е кабинетът, да видим?
– В „Балат“ – рече Тарък, сякаш прочел мислите ми. – Пише „Балат“. Изглежда, в дванайсет е щял да се среща с някакъв ветеринар в „Балат“...
В момента, в който чух думичката „Балат“, повече не слушах нищо от онова, което ми говореше пазачът. Някакъв ветеринар в „Балат“! Да не е нашият Демир? Не, това беше невъзможно! Вдигнах глава и срещнах смаяния поглед на Тарък, който ме гледаше в лицето, останало без капка кръв.
– Какво има, господин главен инспектор?
