– Не знам защо не ти разказах, Невзат?! Може би защото и ти беше загубил съпругата и детето си. Може би защото си мислех, че и без това носиш тежък товар на раменете си. Може би си мислех, че Демир ще ме разбере по-добре... – Като видя помрачнялото ми лице, се опита да се поправи: – Знаеш, Невзат, че Демир никога не можа да се откаже от любовта си към Хандан... Като му разказах какво бях научил за смъртта й, може би му се извинявах по някакъв начин... За това, че след като ти си тръгна, аз се ожених за Хандан. – Пак спря за миг и ме погледна, преди да добави: – Да, да, знам, че не бях поискал извинение и от теб...
– Но в моя живот имаше и други жени, аз се бях женил – възразих му аз.
Леко пораздвижи гърба си, за да може по-лесно да си поеме дъх.
– Да, така беше... Това, което ти направи... Но аз и Демир – ние не успяхме да се откъснем от миналото. Вече нямаше смисъл да крием онова, което и тримата знаехме – че Демир винаги е обичал Хандан. Може би дори я заобича още повече след смъртта й. И затова отново се сприятели с мен.
Сякаш съвсем точно повтаряше думите на Евгения!
– Да, затова ми стана приятел. Не че има нещо лошо в това... Защото Хандан винаги съществуваше – и като бяхме деца, и като бяхме юноши... през цялата ни младост и след това – Хандан винаги е била между нас.
Думите му прекъсна дълбока и продължителна кашлица. Лицето му умираше, също като надгробния камък, върху който се беше облегнал, петното под сърцето му ставаше още по-голямо.
– Йекта, не си добре. Да поговорим за това по-късно – казах му аз, но той ме прекъсна.
– Не, не... Добре съм. Сега трябва да говорим... Някаква си кашлица, голямо чудо... Демир много ми помогна... Помогна ми, казвам, а не, че ме е напътствал. Ако е имало някой, който да дърпа конците на всичко – това бях аз. Аз поисках от него да се запознае и с Адем Йездан, защото, като се поразрових, разбрах, че се интересува от папагали. И Демир си изигра ролята перфектно! Първо, както се бяхме уговорили, се запозна с него на един търг за папагали. А като спаси от смърт любимите му жако – напълно спечели доверието на Адем Йездан! Дори ни направи неочаквано добро – запозна Демир и с Недждет Денизел, на когото беше подарил единия от папагалите си! И така научихме със сигурност, че срутването не е било нещастен случай или злополука, а саботаж, извършен по личната заповед на Адем Йездан! Разказа ни го Недждет, като се бяхме събрали веднъж да пийнем по нещо. Съвестта го гризеше, но от страх беше принуден да защитава пред съда лъжата, която беше написал в доклада си като вещо лице.
Не се сдържах да не го попитам за онова, което отдавна ме глождеше:
– А мъртвите... ония седем души де... всичките ли са били замесени в тази работа?
– До един! Нямаше невинни сред тях! Фазлъ Гюмюш и Мукаддер Кънаджъ си бяха затворили очите, че се строи на исторически обект, на Цистерната. Теоман Аккан като архитект на проекта от самото начало е бил вътре в нещата. А оня журналист Шадан Дуруджа, без да се замисли, че са загинали петима души, в коментарите и материалите си пишеше, че строежът трябвало да продължи! И че тази държава щяла да се издигне само благодарение на туризма! И оня отвратителен адвокат, чиято единствена вяра са парите, Хакан Ямалъ. Не се бе посвенил да предлага рушвети на съдиите, прокурорите... само и само да спечели делото. Но оня негодник Адем Йездан бе най-страшният от всички... Мръсник и мошеник, сладкодумен фарисей, който уж се прави на културен, но не се спира пред нищо, само и само да се напечели...
Всички, за които говореше, бяха мъртви. Йекта сам бе посегнал на живота им, но все още продължаваше да се отвращава от тях.
– Добре, но заслужаваше ли си? – попитах го аз укорително. – Заслужаваше ли си да си изцапаш ръцете с кръвта на тия хора?
– Ти не разбираш, Невзат! Това не беше отмъщение... Ние не ги убихме, за да си отмъстим...
– Тогава защо? И само не казвай „убихме ги“, нали разправяше, че аз съм казал да бъдат убивани един по един, тогава, на лодката...
– Не бе, не! Ние отлично знаехме, че каза това в изблик на гняв, който щеше да ти мине след миг – каза той и се засмя.
От смеха обаче се разкашля отново. Не беше добре, трябваше час по-скоро да го откараме в болницата, защото можеше да стане много по-лошо.
– Йекта, нека да говорим за това после...
– Моля те, Невзат! Така или иначе, ще ме закараш до болницата... Но моля те, нека довърша каквото имам да ти кажа!... Ние не убихме тия хора за отмъщение, не! – Силите му свършваха. – А за да има животът ни някакъв смисъл... За да имаме някаква причина да продължим да живеем...
Видя, че го гледам като шашнат, и почти ми се скара:
