– Защо ме гледаш така? Би трябвало ти да го разбереш това най-добре! Защото някога и ти преживя същите чувства... И на теб ти отнеха живота по същия начин... И съм сигурен, че и ти си търсил някаква, макар и най-малката причина да се събудиш отново на следващата сутрин... и не си намирал. Да се облечеш, да излезеш на улицата, да се храниш... нищо не ти се е искало да правиш. Вече ти е било все едно дали ще живееш, или ще умреш...
Прав беше. След като загубих Гюзиде и Айсун, животът ми се беше превърнал в ад. Непрекъснато се питах защо живея. Йекта беше толкова прав! Нямах желание да стана от леглото и да изляза на улицата. Но и да стоя вкъщи беше изтезание. Да гледам вещите на дъщеря ми и жена ми навсякъде около мен. Всеки миг да ме връхлитат спомените... Да кажем, че насила си се принудил да излезеш на улицата, но и там поредното мъчение... Гледаш всичко с празен поглед и нищо не виждаш. Краката ти се движат безцелно, от само себе си. Нито работата ти доставя някакво удоволствие, нито разговорите с приятелите, нито ракията, нито морето... Отгоре на всичко, където и да идеш, не можеш да избягаш от забилия се право в мозъка ти вечен въпрос – защо живея, след като тях ги няма?
– Да, Невзат, не беше останала нито една причина да живеем. Ако можех да направя онова, което направи ти, ако можех отново да се хвана за живота, ако успеех да го направя – повярвай ми, бих дошъл първо при теб. Щях да сложа папката пред теб и да ти кажа: „Да вземем да разследваме това“. Щеше да ми е достатъчно убийците да си получат заслуженото. Но когато научих, че Хандан и Умут са жертви на саботаж, почувствах не гняв, а дълбока, безкрайна безнадеждност. Някакви бяха отнели посред бял ден живота на жена ми и сина ми. Бяха угасили радостта в мен. Бяха почернили живота ми. Дори да ги бяхме изпратили в затвора, нямаше да мога да си върна живота обратно. Бях изгубил желанието да живея. Напълно го бях изгубил! Знаех го, чувствах го до мозъка на костите си! И нищо не можех да направя! Лутах се в безсмислието на всичко...
Някъде наблизо се обади нощна птица. Протяжно и тъжно... Дали не беше сова? Или пък граблива птица? Спомних си за Демир, за това, как се хвърли в страната на скръбта.
– И с Демир не беше по-различно, отколкото с мен – продължи Йекта, сигурно двамата едновременно си бяхме спомнили за приятеля си. – Може би той много по-рано беше изгубил смисъла на живота си. И намираше утеха в това, да помага на животните. Като му казах: „Ще убия тези негодници!“, той веднага ми рече: „Заедно да го направим“... Аз не приех... – Сигурно отново съм го погледнал невярващо, защото той наблегна: – Истината ти казвам, Невзат! Отначало не приех... Но Демир настоя: „Моля те, включи ме и мен!“. И той не искаше да живее повече така...
Закашля се отново. Този път – още по-дълбоко. Още по-продължително. Тъкмо понечих да му заговоря за болницата отново, но той вдигна ръката си и ме накара да замълча.
– Ще отидем, ще отидем, обещавам ти. В крайна сметка ще ме закараш до болницата...
Трудно му беше да говори. Два пъти се разкашля отново. Кашлицата прочисти гърлото му и той продължи:
– Разбира се, като се включи и той, всичко стана много по-лесно. Ако бях сам, сигурно щяха да ме хванат още при убийството на Недждет Денизел. Демир по рождение го биваше в тези неща. Беше виждал толкова мъртъвци във войната в Босна, беше преживял толкова схватки, че... – Започна да се смее, сякаш имаше нещо комично: – А аз... аз си бях същински аджамия. Знаеш ли, че когато Недждет Денизел умираше, аз припаднах! Той дори не беше в съзнание, но като бликна кръвта от прерязаната му артерия, ми прилоша, сринах се на земята и така си останах...
Вече не го познавах Йекта, престъплението го беше променило. Моят чувствителен приятел поет си беше отишъл, на негово място се беше появил убиецът, който без никакво разкаяние ми разказваше как е убил жертвите си... Но имаше толкова нещастен, отчаян вид, че дори не можех да му се ядосам.
– Както ти казах, ако не беше Демир – нямаше да успеем. Той планира всичко. Сигурно сте открили вече – превърнахме гаража на къщата ми в нещо като операционна. Откраднахме белия микробус, за да свършим всичко за седем дни...
– Чакай, чакай малко! – прекъснах го аз. По моите сметки нещата са били свършени за шест дни. Не оставихте ли първия труп в ранните часове на вторник?
– Оставихме го късно вечерта в понеделник, към дванайсет. Искахме да обвържем всичко с числото седем. Разбира се, това беше моя идея. Следихме жертвите месеци наред, за да изпипаме всичко докрай. В колко излизат от къщи, в колко отиват на работа. Като убиехме един, отвличахме следващия... Най-лесно беше, разбира се, с Недждет и с Адем. Те сами дойдоха при смъртта си...
Това вече не можех да го издържа!
– Добре, изобщо ли не ви измъчваше съвестта? – развиках се аз. – Те са убили петима души, а вие – седем!
Ни най-малко не се засегна от думите ми.
