– Грешиш, Невзат! – спокойно ме поправи той. – И те са убили седем души... Не само Хандан, Умут и тримата работника, които са си изкарвали хляба, те убиха и нас двамата с Демир. „Убиха ги не живи хора, а живи мъртъвци! Призраците на убитите от тях!“ – Болезнена усмивка се появи по безкръвните му устни. – Терзанията на съвестта, казваш? Как да не съм чувствал? Но повярвай ми, Невзат, по-добре е да изпитваш мъките на съвестта си, отколкото да водиш безсмислен живот!
Вдигна пистолета на баща си.
– Какво правиш?
– И без това няма да продължи дълго!
Обърна дулото към слабото си тяло.
– Какво правиш?
– Какво друго мога да направя? Мислиш ли, че след всичко това бих могъл да живея?
Разбира се, че не мислех. Знаех си, още от онзи момент, в който тялото на Демир още не беше изстинало, още от мига, в който бях разбрал къде ще открия Йекта, че нямаше да го убедя да живее, и все пак ми се искаше поне да опитам.
– Нека помислим, дори и в затвора се живее. Пък и с Демир сигурно ще сте в един затвор.
Тялото му се разтърси от едва сдържано ридание, от очите му потекоха сълзи, но той дори не ги изтри.
– Моля те, не ме лъжи, Невзат! Демир отдавна умря... И за мен няма никакъв изход... Аз умрях също... Със смъртта на Хандан и Умут поех последния си дъх... Всичко сторено от нас бе, за да осмисли живота ни...
– Да го осмисли... със смъртта ви ли?
– Със смъртта ни и с убийствата ни... Какво да правим, като само това можехме да направим? Не разбираш ли, Невзат, всичко това е нашето отчаяние... Всичко това е нашият урок... Всичко това е един спомен за Истанбул от нас... Не можехме да се задоволим само да живеем, без да направим нищо, само да се оттеглим тихо и да изчезнем мълчаливо... Какво можехме да направим, като нямахме друг изход? Освен да подарим кръвта си за паметта на Истанбул?!
Бавно опря дулото под брадичката си.
– Недей! – извиках аз. – Нали ми обеща да отидем до болницата!
– Така или иначе, ще отидем!
Още веднъж се опитах да го спра, преди да е натиснал спусъка:
– Йекта, не го прави!
– Не се сърди, Невзат! Не се сърди! – за последен път проговори той.
Резкият звук от изстрела разкъса гробищната тишина. Надгробните камъни потрепериха, кипарисите се разлюляха, чу се плясък от крилете на нощните птици, някъде надалече се разлаяха кучета... Слабото тяло на Йекта се изметна назад и остана залепено за надгробната плоча на Хандан...
Истанбул – градът на откраднатите ни мечти
Гледахме града откъм морето: Невзат, Демир и аз. Истанбул беше потънал в мъгла... Морето беше обгърнато в мъгла... Лодката ни плаваше насред мъглата. Виждаха се само минаретата на „Султанахмед“, куполите на „Ая София“ и кулите на двореца „Топкапъ“. Градът изглеждаше така, сякаш никога не бе разграбван, плячкосван, разрушаван, замърсяван. Млечнобялата мъгла беше скрила всичко, което можеше да загрози гледката. Беше като видение, появило се за миг преди изгрева на слънцето... Като приказно мечтание, нереален сън... Като вълшебен облак... Като току-що построен нов град... Като ново начало... Млад, изпълнен с надежди, жизнерадостен и красив...
Гледахме града откъм морето... Виждахме детството си – огласените от детската глъчка улици на „Балат“... плясъка на ръце и крака на десетките малки плувци във водите на Босфора... юмручните схватки с децата от другата махала... Откраднатите джанки от попската градина, търсенето на съкровища в затвора „Анемас“, призрака във Влахернския дворец, пророк Иса в Патриаршията, празничния намаз в „Сюлейманийе“, свещената вода в аязмите, заспалите вечен сън светци, видели приживе Мохамед и разговаряли с него, кръста, изваден от водите на Босфора... Гробището в „Еюб“. Аромата на топъл хляб по тесните улички на „Балат“... Комшиите, които си помагаха в нужда един на друг...
Гледахме града откъм морето. Виждахме Хандан. Бързоногото момиче в черната училищна престилка, носещо се като вятър, винаги докосващо дървото преди всички нас. Винаги първа вдигаща ръка. Безкрайните домашни. Плесницата на учителя. Спомените ни, останали насред мъглата... четирите деца, разхождащи се по тесните улички в „Балат“. Приятелството, което не бе развалила любовта... Смелостта на Демир... Съвестта на Невзат, моите стихове... Красотата на Хандан... Гледахме премрежените очи на Хандан... омагьосващи като събуждащия се насред мъглите Истанбул.
Гледахме града откъм морето. Виждахме бащата на Невзат, увлечен от поезията, майка му, влюбена в историята... Виждахме Гюзиде, съпругата на Невзат... виждахме и дъщеря му Айсун... Нейната преждевременно прекъсната радост... Бащата на Демир, влюбен до полуда в болната му от алцхаймер майка... Соколчето му, наречено Тъга... Баща ми, който, като пийнеше две ракии, и запяваше най-прекрасните песни... винаги любящата ми, изпълнена с обич майка... И Хандан... много често я виждахме... Хандан, в която всички бяхме влюбени, моята жена... и нейните несбъднати мечти... Сина ми Умут... Неговата прекършена радост.
