Щом влязохме в стаята, не се стърпях да не полюбопитствам.
– С какво се занимавате тук, Намък бей? Какво означава ДЗИ?
– Това е една неправителствена организация – сякаш с нежелание отвърна той. – Инициатива за опазване историята на града.
Посочи дървените столове и ни покани да седнем.
Върху стола, на който понечих да седна, беше разстлан един от плакатите от демонстрацията им със същата снимка на една от дървените истанбулски къщи и надпис: „Не пали, не руши, а пази!“. Навих плаката и го сложих на масичката, чиято повърхност беше започнала да се лющи, и чак тогава седнах на стола. Заместникът ми вече се беше разположил отсреща, на другия стол, чиято боя също падаше. Докато Намък се наместваше в довлечения бог знае от кой офис стол, погледът ми попадна на друга снимка – под византийските стени се беше разположило младо семейство на пикник, жената готвеше нещо на газовия котлон, мъжът седеше по турски на постланото килимче, а най-отпред децата им се усмихваха чаровно пред обектива с липсващите си предни зъбки.
– Това е най-невинното – вметна Намък, забелязвайки, че се взирам в снимката. – Хората без подслон се опитват да оцелеят в този живот. Разбира се, има някаква ирония в това, да възприемаш историческите паметници като покрив над главата си... Но най-ужасни са ония, които печелят пари от това... – Пое дълбоко въздух, сякаш да потуши гнева си. – Питахте ме за ДЗИ. Абревиатурата означава „Дружество за защита на Истанбул“.
Държеше се леко високомерно, за да ни накара да се почувстваме малки и незначителни. И не се притесняваше да го покаже. Затова и Али изобщо не го хареса.
– Дружество за защита на Истанбул – повтори той с подигравка. – И от кого го защитавате Истанбул?
– От варварите го пазим. – Говореше уверено, като човек, убеден в справедливостта на делото си. – От грабливите хищници, които искат да унищожат хилядолетната история, която е ни по-малко, ни повече от три хиляди години, откакто съществува този град...
Беше се увлякъл, готов да продължи също толкова разпалено, когато Али грубо го прекъсна с възможно най-гаменски тон:
– Че кой ви е искал да го защитавате? Доколкото знаем, сте хирург, какво ви интересуват историята или градът? Някой да ви е казал да защитавате града? Има ли такъв изобщо?
Понечих да му дам знак да замълчи, но не успях – беше насочил цялото си внимание към хирурга и дори не ме забелязваше. Намък разбра намеренията на разпаления полицейски служител и подпря лакти върху бюрото си.
– Да, има! – отвърна той и посочи към величествения храм, извисил се точно срещу малкия прозорец. – Погледнете! Какво виждате?
– Джамията „Молла Зейрек“ – смънках аз.
Учуди се, че знаех името на джамията.
– В този квартал ли живеете?
– Не много далеч оттук... В „Балат“.
– Сега разбирам. Поздравления все пак, Невзат бей. Защото хората обикновено не знаят нищо друго, освен името на кварталната си джамия. Е, с изключение, разбира се, на такива като „Сюлейманийе“, „Фатих“, „Еюб“. Както и да е... Ставаше дума за джамията „Молла Зейрек“, или за църквата на манастира „Пантократор“, както е било старото й име. Най-малкото това е паметник на хиляда години. Бил е построен през ХІІ в. за цели дванайсет години. – В очите му проблесна иронично пламъче. – Не знам дали има някаква връзка с дванайсетте апостоли. Първо е била църква, после – медресе, сетне са я превърнали в джамия. Нарекли са я на името на един учен, който преподавал в медресето – молла Зейрек.
– Добре, но за какво ни разказвате всичко това? – измърмори недоволно Али. – Какво ни засяга нас историята на джамията?
