Вътре ни посрещна огромна аероснимка на двореца „Топкапъ“. Макар много пъти да бях ходил в него, не предполагах, че е толкова огромен. От учудване чак се поспрях пред фотоса. Освен мен обаче никой друг не проявяваше интерес към двореца. Видях, че Намък и Али са стигнали в края на просторния хол, и аз побързах да се присъединя към тях. Както и в апартамента на Лейля, антрето отвеждаше към голям хол. Първо забелязах грамадната библиотека, заела цялата лява стена на стаята, зарината от купчини книги. Книги за Истанбул – пъстри, ярки, цветни – всякакви! Написани на турски и на чужди езици. Като изключим внушителната библиотека, холът беше обзаведен със скромни мебели: дървени столове, малки масички, по средата – огромна маса с изкуствено покритие. Дошлите от демонстрацията бяха насядали около масата – четирима мъже и три жени. Всички бяха на средна възраст, освен рижия възедричък младеж и мургавото момиче с късо подстриганите коси. Като ни видяха, всички извърнаха глави с любопитство. Само червенокосият младеж се разтревожи от присъствието ни и не отлепяше сивите си очи от нас, като улично коте, попаднало насред кучешка глутница.
– Как сте, бате Намък?
Младежът беше свил юмруци и привел глава, все едно се готвеше да се сбие. Слава богу, неговият „бате Намък“ не се палеше толкова бързо.
– Нищо няма, Кямил! – отвърна Намък, запазвайки хладнокръвие. – Трябва да поговоря малко с господа полицаите...
И останалите се притесниха, като чуха думата „полицаи“. Любопитните им погледи отпреди малко станаха враждебни. Късо подстриганото девойче се приведе към дивана, сякаш искаше да предпази нещо. Почудих се какво ли пък е това, но като погледнах, видях бебето, което носеше, когато я срещнахме на стълбището. Добре, но какво имаше да го пази от полицията това бебе? Явно беше, че никой от присъстващите не ни се радва. И Намък знаеше това.
– Не е във връзка със сдружението ни, приятели, няма нищо общо с това. Няма да е дълго – рече им той.
Режещите им погледи обаче не се промениха. Нямаше изобщо да ми пука, защото бях виждал и къде по-лоши и враждебни лица, ако не беше пустият му рев на бебето. Майката тутакси го гушна. Усетило нейната миризма, помрънка още малко, сякаш искаше да й каже: „Защо ме оставихте само“, но не след дълго се поуспокои и замлъкна.
– Страшно важно им било това събрание – иронично подметна Али. – Чак и бебетата са събрали да участват!
Единствено Намък чу тази хаплива забележка на помощника ми, но не й обърна внимание и посочи към вратата в края на хола.
– Заповядайте насам, ще поговорим по-спокойно тук!
Преди да влезем в съседната стая, окото ми се лепна на снимките по стените. Това не бяха художествени фотографии – разрушаването на византийския дворец, на мястото на който щеше да има петзвезден хотел, започналите да се развалят от времето безценни калиграфски надписи по стените на джамията „Сюлейманийе“, превърнатият в сметище византийски дворец „Буколеон“30, старите дървени истанбулски къщи в „Кадърга“31, на път да се превърнат в руини. Снимките показваха жалната картина на римските колони в квартал „Баязид“, върху които дребен търговец е проснал женско бельо за продажба, мизерния вид на набързо направените разкопки при проекта за тунел под Босфора „Мармарай“32, разкрили част от античното пристанище, трагикомичния надпис с черна боя върху мраморните барелефи на стара османска чешма, който гласи: „Най-велик е нашият войник!“, ръждясващи антични оръжия от двореца „Топкапъ“, разпадащи се от времето картини и исторически облекла. С една дума, снимки, които ни обвиняваха право в очите за това, как сами убиваме историята си. А отдясно върху бледожълтата стена беше изписано с ръкописни червени букви следното изречение: „Ей, Синан33, в никой случай да не се позволява да гради никому, който не притежава твоите умения“. С подпис отдолу: „Синът на султан Сюлейман Законодателя – Селим ІІ“.
