– Наистина, Зейнеб, кога Византион е станал римски? – намесих се и аз. – Има ли нещо по този въпрос в нещата, които си изчела?
Лицето й светна като на трудолюбив ученик, изпълнил отлично домашната си работа.
– Има, инспекторе! Не знам колко е вярно, понеже потърсих в интернет – отвърна ми тя и хвърли многозначителен поглед към Али. – Всъщност данните, които сте взели от Лейля ханъм, са по-достоверни. Но от това, което прочетох... – Не беше много сигурна и отново погледна в записките си. – Да, точно така пише – Византион е основан около 660 г. пр.н.е. Просъществувал повече от седемстотин години като град държава. През 73 г. е присъединен към Рим в границите на Витиния и Понт.
Наистина, малко се поучудих.
– А бе, значи, Рим е бил чак след 700 години? А аз си мислех, че империята е от по-рано...
– Прав сте, и аз смятах така – отвърна тя. – Срам ме е да го кажа, но аз си мислех, че гърците и римляните са един и същи народ.
Какво бих могъл да кажа? Бяхме невежи за историята на собствения си град! Да оставим настрана гръцкия и римския период. Не знаехме нищо и за османския му период. Въпреки цялата ни неукост, станеше ли дума – без капка свян заговаряхме за „славните ни предци“! До припадък!
Докато си мислех за тези неща, осъзнах, че сме в странна ситуация. Ние работехме върху разкриването на едно престъпление. Бяхме от хората, които разрешават престъпления, спорят около неизвестните страни на случилото се, размишляват, разсъждават. А сега досущ като някакви археолози седяхме около масата и издирвахме тайнственото минало на града. Не че не ми допадаше и това, но задачата ни беше да разследваме едно престъпление и да разрешим случая.
– Както и да е – рекох и станах от стола. – Зейнеб, скъпа, кога щяха да правят аутопсията?
– Утре, шефе! До обяд ще имаме резултатите от аутопсията, така си мисля.
– Добре, но няма да е лошо утре още веднъж да посетим къщата на убития. Както каза Лейля, може би колекцията му от монети ще е някъде там. Трябва добре да го проучим и самия Недждет. Още ли е работел в университета, или е бил на някаква друга работа? Трябва да разберем всичко това. Лейля приказваше за него малко колебливо. Стори ми се, че крие нещо от нас. Трябва да прегледаме и криминалното му досие. Дали се е забъркал в нещо? Ако няма досие, да проверим бил ли е разследван за нещо?
– Ами онзи хирург? Него няма ли да го разпитаме, шефе?
– Ще го разпитаме, Али. Аз сега ще мина през онова сдружение.
Сякаш малко се притесни.
– Да дойда и аз? Тук няма какво да се прави вече...
– Ти вземи се отбий надвечер в този ресторант в крепостта „Сепетчилер“. Може келнерите, които са работили в неделя, вече да са дошли на смяна. Наистина ли Лейля ханъм е била там онази вечер? Наистина ли са се карали? По начина, по който тя ни разказа, ли е било, или иначе? Какво точно се е случило помежду им? Всичко разбери!
Да, но някак си не успях да го убедя.
– До вечерта има още много време, шефе! Да дойда с вас, пък после да прескоча и до „Сепетчилер“?
Дали искаше да дойде, защото се притесняваше, че нещо лошо може да ми се случи, или понеже се опасяваше, че ще изгуби нишката на разследването? Трудно ми беше да преценя.
– Добре, да вървим тогава! – склоних пред настоятелността му аз.
Направих няколко крачки и погледът ми отново попадна на зюмбюлите, които Али беше донесъл. Още ухаеха възхитително! Обърнах се към нашата криминоложка с надеждата, че ще се научат най-сетне да се ухажват, без да се карат и да се заяждат един с друг.
– Зейнеб, да беше отишла и ти с Али довечера?
В тъмните й очи просветна някакво стеснение.
– Както заповядате, инспекторе!
Явно беше разбрала истинското ми намерение, но за да не бъде много приятелско, се обърнах към нея съвсем служебно:
– Заедно говорете с келнерите. Разпитайте ги, да видим, може пък собственикът на ресторанта да познава Недждет Денизел.
Макар да се опитваше да прикрие чувствата си, и нашият дивак с радост прие предложението ми.
– Ще се върна и ще те взема, Зейнеб!
Мъчеха се да избегнат погледите си.
В този миг изрекох първото, което ми дойде на ума:
– Вярно, след като ще ходите в крепостта „Сепетчилер“, защо не вечеряте там? Ако нямах гостенка тази вечер, и аз щях да дойда с вас. Малко е скъпичко, но пък гледката е страхотна!
Никой не го е грижа за Истанбул!
От хълма, където беше сдружението, се откриваше великолепна гледка, простряла се от неподвижните води на Златния рог до величествения силует на джамията „Сюлейманийе“, чиито минарета докосваха белите облаци. Един наистина невероятен пейзаж блестеше пред очите ни! С нетърпеливия ми помощник Али оставихме зад нас моста на Ункапанъ, подминахме червените тухлени стени на старата византийска крепост и между старите истанбулски къщи се изкачихме върху малкия хълм. На площада пред нас се извиси църквата на манастирския комплекс „Пантократор“29, днешната „Зейрек джамия“.
