– И портфейлът, и мобилният на едно и също място ли бяха? – попитах го аз, поемайки найлоновата торбичка от ръцете му.
– Така да се каже... Отстрани на главния път от Сарайбурну към „Еминьоню“4... Портфейла му и парчетата от строшения телефон открихме само на десетина метра едно от друго. Убийците трябва да са го изтървали, след като са оставили трупа и са напуснали местопрестъплението.
Не знаех какво да кажа, но за да съм напълно сигурен, го попитах отново:
– Убийците, казваш, но как може да си сигурен, че не е бил само един?
– Жертвата е била пренесена отдругаде, инспекторе. Както и вие знаете много добре, ако мъжът беше убит там, всичко наоколо щеше да е пълна касапница. А трупът не може да е бил пренесен само от един човек. Разговаряхте ли с хората наоколо? Има ли някой да е видял нещо? – бързо попита той, сякаш присещайки се за нещо важно.
Али беше поразпитал този-онзи, така че той отговори вместо мен:
– Войниците от гарнизона отсреща, които са били наряд, нищо не са видели. Също и служителите на паркинга... Пияниците по брега – и те не знаят нищо за случилото се. Разпитахме всички, които са били в Сарайбурну по това време на нощта, но никой нищо не е видял...
– Убийците трябва да са били професионалисти – тихо, сякаш на себе си, прошепна Шефик. – И около паметника няма нищо – нито следа, нито някакво доказателство.
Тези му думи още веднъж ме накараха да предположа, че това престъпление може да е работа на някоя разузнавателна служба. Но пък те нямаха навика да оставят каквито и да било послания, освен ако не искаха да ни насочат в погрешна посока.
– Добре бе, ама защо пред статуята на Ататюрк? – не мирясваше Али и все повтаряше един и същи въпрос.
– Чудна работа! – обади се и Шефик. – И той като всички останали не можеше да си обясни това. – Наистина е странно! Да не би убиецът да е искал да ни остави някакво послание?
Можехме да го обсъждаме часове наред, но уви, без да можем да стигнем до някакъв извод. Особено предвид оскъдните факти, с които разполагахме до този момент. Вместо да се напъвам да мисля, изсипах съдържанието на найлоновия плик върху масата. Погледите на всички се впиха в тютюневия портфейл и разглобения мобилен телефон на жертвата.
– И портфейлът му е хубав! Както се вижда, убитият ще да е бил някакъв богаташ! – рече Али.
В гласа му вече не звучаха радостни нотки.
– Това засега не знам, но явно е обичал да носи в себе си много пара – каза Шефик, сочейки към пачката банкноти, подаваща се от портфейла.
– Убиецът не е ли взел парите? – заинтересува се Зейнеб.
– Не мисля. Не знам дали човекът е имал още пари в себе си, но в портфейла му са хиляда двеста двайсет и пет лири.
Що се отнася до мен, интересуваше ме повече самоличността на убития, отколкото парите му. Докато само с два пръста вадех личната му карта, внимавайки да не изтрия отпечатъците, Зейнеб продължаваше да разсъждава на глас:
– При това положение, изглежда, престъплението не е било извършено за пари... Иначе убиецът щеше да вземе всичките, които е имала жертвата.
– Така изглежда...
Никой не обърна внимание на казаното от Шефик – всички се бяха вторачили в картата, която държах. На снимката прошарените коси на убития изглеждаха по-къси, но нямаше грам съмнение, че това е жертвата. Името му бе Недждет, фамилията – Денизел. Роден на 12 август 1959 г. в Истанбул. Неженен.
– Ей тук пише „Д-р Недждет Денизел. Историк на изкуството. Археолог“.
Визитката, която сочеше Шефик, не приличаше на скромните картички на университетските преподаватели – отдалече се виждаше, че беше отпечатана върху много скъпа хартия.
Али обаче прояви интерес не толкова към визитката, колкото към професията на притежателя й.
– Археолог, значи! Ясно е, че жертвата се е интересувала от вашия Византион, инспекторе!
– В такъв случай трябва първо да посетим дома му – подкрепих го аз. – Така ще научим нещо и за д-р Недждет Денизел, и за самия Византион.
– Византион ли? Че какво е това? – опули се Шефик.
Али високомерно изгледа колегата си, преди да му отвърне:
– Не знаеш, нали, Шефик? Жалко за теб! Много жалко! Това е първото име на града, в който живееш самият ти!
