– Учил съм гръцки в къщата на чичо Димитри. Беше поп в патриаршията. С жена си Сула живееха в „Балат“, точно в отсрещната къща с градината. Нямаха деца и ходех когато си поискам при тях. Имаха доста илюстровани книги от Гърция и запомних гръцката азбука, докато ги разглеждах. То е силно казано, че я помня, защото след толкова време вече бях започнал да бъркам буквите, но все пак една дума можех да прочета.

– И какво пише там, инспекторе? – с любопитство попита Зейнеб.

Все още не откъсваше очи от грапавия надпис върху монетата. Приближих се до екрана и посочих буквите:

– И вие можете да ги прочетете. Пише „Византион“.

– За Византия ли става въпрос? – тихо, но с нескривано любопитство запита Али.

Зейнеб беше присвила очи, изпълнени със същия въпрос.

– Амиии, не знам, вие го казвате.

Отначало не обърнаха внимание на реакцията ми, после някак си виновно отместиха поглед.

– Наистина ли не знаете? Византион. Византион е първото име на Истанбул, градът, в който живеете!

Докато Али се опитваше да прикрие смущението си зад продължително мълчание, Зейнеб започна да се защитава:

– Не беше ли Константинопол първото име на Истанбул?

Поклатих разочаровано глава.

– Разбира се, че не е, първото му име е Византион.

Внезапно изображението на монетата върху екрана се промени и пред очите ни се появи женска глава в профил. Косите бяха събрани на тила, чертите на лицето й бяха твърде характерни. Това беше обратната страна на монетата. Али, за да се отърве от историческата ми лекция, беше сменил кадъра на екрана и сякаш се готвеше да каже: „А това Визас ли е, или Византия?“, но се усети, че без да иска, може да ме обиди, и се задоволи само да попита:

– Инспекторе, как го казахте онова име?

– Византион, Али, Византион!

– à така – закиска се Али. – И тази жена сигурно е някоя византийска принцеса?

Не бях много сигурен. И тримата мълчаливо се загледахме в женския образ върху екрана.

– Не знам – рекох аз, запътвайки се към ключа на лампата върху стената. – В това и аз съм също толкова невеж като вас. Най-добре ще е да се посъветваме с някой специалист.

Щом мъртвешката светлина на флуоресцентната лампа освети стаята, образът на античната жена изчезна от екрана. В същия миг усетих някакво чудесно ухание, каквото не бях свикнал да прониква в лабораторията. То се разнасяше от скромните лилави зюмбюли във вазата на Зейнеб.

– Какви прекрасни цветя! – прошепнах аз. – Кой ли ги е донесъл?

Въпросът ми беше отправен към Зейнеб, но забелязах, че лицето на Али пламна. Самата Зейнеб обаче без ни най-малко смущение, а напротив, с неприкрита гордост заяви:

– Али ги донесе, инспекторе!

Ето на това му се вика изненада! Нашият грубоватичък Али, дето под път и над път се препираше със Зейнеб, да й носи цветя! Смаяно го погледнах – от това моят помощник стана моравочервен, загледа се някъде настрани, само и само да отбегне погледа ми. Прииска ми се да го подкача, но беше толкова симпатичен в смущението си, че не ми даде сърце да го направя.

– Много са хубави тези цветя! – казах аз, обръщайки се към Зейнеб и приключвайки набързо темата. – Трябва да намерим подходящите за този случай специалисти – историци, учени, занимаващи се с нумизматика и изследване на монетите, експерти, които да ни изяснят нещата.

– Веднага ще се разтърся, инспекторе! – изрече Али, доволен, че темата се смени, и ентусиазирано се включи в разговора. – Да започнем със специалистите по нумизматика. Трябва да има някаква връзка между полумесеца и звездата върху тая монета и това, че са оставили трупа пред статуята на Ататюрк.

Тази подробност, върху която наблягаше помощникът ми, си беше важна. Изсечена преди столетия монета с изображението на полумесеца и звездата и Мустафа Кемал... какво ли ще да е? Да не би да е някакво политическо послание? Убиецът или убийците не ще да са обикновени престъпници, може да са някакви терорис­ти, които искат да постигнат целите си чрез подобно убийство. Но тази вероятност не ми се струваше твърде логична. Защото досега нито една терористична група, било от левите, било от дес­ните, не беше използвала подобен подход. Действията им обикновено бяха насочени срещу абсолютно ясни и конкретни цели. Разбира се, ако зад тях не стояха някакви разузнавателни служби, които тайно да ги направляват. Никога не бях работил в Политическия отдел, но знаех, че голяма част от терористичните организации всъщност се ръководят от тях, от разузнаванията.

– Охоо, целият отдел бил тук!

Гласът на Шефик ме накара да погледна към вратата. Приветливият началник на лабораторията за разследване на местопрестъпленията стоеше на прага на стаята и весело ни гледаше, но щом усети, че вътре витае нещо тягостно, отново стана сериозен.

– И аз се грижа за вас, инспекторе – рече той. – Самоличност­та на жертвата се установи.

Ето това вече си беше добра новина!

– Да не сте намерили личната му карта?

– Открихме портфейла му, инспекторе – приближи се Шефик, държейки найлонов плик в ръката си. – На стотина метра от местопрестъплението. И личната му карта беше вътре. А на пътя намерихме счупения му мобилен телефон.

Перейти на страницу:

Похожие книги