Богът на моретата гледаше краля право в очите. Докато Визасбавно се приближаваше, животното ставаше все по-неспокойно и тревожно. Задиша гневно през разширените си ноздри. Войниците вече едва го удържаха. Оракулът, който държеше глинен съд, за да събере кръвта на бика, отдавна беше захванал молитвите си. Визасспря пред красивото и мощно животно, без да вади меча си. Загледа се почтително в жертвата си, която щеше със собствените си ръце да предаде на бога. Бикът също впери поглед в зениците му. С напрегнато любопитство, сякаш се опитваше да проумее случващото се. Кралят разбра, че не бива да кара нито бога да чака повече, нито жертвеното животно. Отново посегна към дръжката на широкия си остър меч и го завъртя. След още само една крачка го заби отдолу, в гърлото на бика. Той не помръдваше, макар кръвта му да шуртеше право в глинения съд на оракула. Но не след дълго целият потрепери от болка и се опита да се хвърли напред. Ако не го държаха, щеше да повлече и хората сред бликащите пръски кръв и да ги влачи чак докато се омаломощи. Яките им ръце обаче не го изпускаха. Не мина много – и животното изгуби сили, първо се строполи с треперещи крака, а после шумно се изтърколи на дясната си страна.
Богът се взираше в краля. Но кралят вече не мислеше за бога. Дали заради опръскалата го от горе до долу кръв, дали воден от някакъв древен инстинкт, не можеше да откъсне поглед от очите на бика, който беше убил само миг преди това. В тях вече нямаше гняв, само обърканост и малко тъга. Кралят не съжаляваше за стореното. Беше спокоен като човек, изпълнил каквото му се полага да извърши.
Но защо ли не можеше да отмести погледа си от черните изцъклящи се очи на своята жертва?
Случайност или жертвоприношение?
Сивите очи на жертвата така си и оставаха вперени в Ататюрк. Изглеждаше около петдесетте – с навити ръкави, с притиснати една към друга длани, с вързани с найлоново въже китки. Разкрачените му крака гледаха към морето. Дългите му и прави коси се бяха разпилели върху мраморната основа. Сиви като сребро. Яката на тютюневото му кожено яке и бежовата риза бяха почернели от засъхналата кръв. Лицето му с красивата тънка посребрена брада беше опряло в гърдите, иначе съвсем лесно можех да видя дълбокия прорез на гърлото му – вероятната причина за смъртта на мъжа. Макар подобни гледки да бяха едва ли не ежедневни за мен, дали заради ранния утринен час, дали защото вече започнах да поостарявам, но сега ми стана някак си чоглаво да гледам трупа. Обърнах се към изсветляващото с всеки изминал миг море.
