— Нямам никаква представа. Това трябва сам да откриеш. В момента нямам време да се правя заради теб на мис Марпъл. Трябва да се заема с една друга гореща следа.
— Коя?
— Уханието на приятелката ми, която току-що се върна от работа.
— Поздрави Ира — каза Мартин и затвори скайпа.
Той се зачуди дали да не посети още веднъж Анук и Елена, преди да се отправи към каютата си, когато чу нещо отзад да изщраква и едновременно с това усети силно странично убождане. Искаше да се хване за хълбока, учуден що за огромно насекомо го е ухапало толкова далеч от какъвто и да било бряг, при това през коженото яке, но вече лежеше проснат на земята, неспособен да направи каквото и да било, освен да наблюдава как краката му се гърчеха, удряйки се един в друг, докато през мястото на убождането в тялото му съвсем осезателно се изливаше гореща лава. Мартин имаше чувството, че изгаря вътрешно, и искаше да изкрещи, но тъмнината, изведнъж обгърнала главата му, правеше това невъзможно. Еластична тъмнина с вкус на пластмаса, която се нагнети в устата му, когато се опита да си поеме въздух.
После нещо под раменете му го издърпа нагоре. Нападателят го бе обездвижил с електрошок, преди да надене найлонова торба на главата му. Нищо друго не можеше да има такива последствия. Мартин усети как главата му се удря в нещо твърдо, чу се как се дави. Мислеше за Анук и нейния компютър, на който в момента би изписал ПОМОЩ с печатни букви, двойно подчертани. Парадоксално, но в устата си усещаше вкуса на спагети карбонара, любимото ястие на Тими, а в носа — миризмата на изгорял найлон. Очите му сълзяха и той удряше около себе си като полудял, но за съжаление, некоординирано и омаломощено.
Внезапно нещо, което се усещаше като металическа пръчка, се притисна в корема му. Първата електрически заредена с болка вълна поотшумя, поради което Мартин усети как краката му губят контакт с пода. Когато се наклони напред, натискът на металическата пръчка стана по-силен. Чу някого да кашля. В първия момент си помисли, че е той самият, но това бе невъзможно.
Усещаше изтръпване по ръцете си, сякаш е бил във фризер и после бавно е започнал да се размразява. Мартин опита да свали фолиото от главата си, при което ръцете му се удариха в предмета, който притискаше корема му. В този момент разбра какво се случва с него.
По корем, наклонен напред, както бавно покачващото се налягане в главата му сигнализираше. Ръцете му загребаха назад и успяха да сграбчат перилата. Спря падането напред. Пръстите му се вкопчиха в дървото. Една треска се заби под нокътя на палеца му.
„Ох“, той чу гласа на жена си, смесен с този на Тими. Почти не си ги спомняше, беше толкова отдавна, когато ги чу за последно. „Водата наистина е ох.“
Почувства собствената си тежест, която го теглеше надолу, притискаше китките му. Последва второ убождане, този път в гърба. Усети как лактите му се огънаха.
Как пръстите му се разтвориха.
Как пада.
Юлия докосна челото си. Бе потно. Часовникът на телевизора излъчваше червеникаво сияние. 00:35. Не бе спала и час. Кошмарът, от който току-що се събуди и в който бе видяла дъщеря си, предизвикателно облечена и полугола, да се качва в колата на непознат мъж, ѝ се струваше много по-дълъг.
Зачуди се какво я бе събудило. Струваше ѝ се, че е чула шум, първо свистене на вятър, после тропот, сякаш от тряскане на врата, ала това може да се бе случило и в съня ѝ.
Вероятно всичко бе заради пълния ѝ мехур, благодарение на който трябваше да стане от леглото. Слепешката напипа ключа на нощната лампа. Слаб синкав лъч ѝ помогна да се ориентира в каютата. Тя стана. Студен въздух нахлу през балконската врата, която нощно време оставяше леко открехната. Въпреки че бе завита с дебела пухена завивка, бе измръзнала и си помисли, че е трябвало да си сложи фланелена пижама, а не копринено горнище с презрамки.
Леко замаяна, Юлия се мушна в банята. Вълнението свърши останалото, за да се обърка още повече спящият ѝ вестибуларен апарат. Познатото скърцане и скрибуцане на всяка една мебел бе в синхрон със състоянието ѝ. Чувстваше се като пребита. Устата ѝ бе пресъхнала, главата я болеше, ходеше ѝ се до тоалетната и имаше нужда от глътка вода, най-добре в комбинация с аспирин.
Настъпи нещо с босите си крака. Включи лампата на бюрото, наведе се и напипа един плик. Подаваше се наполовина от свързващата врата, под която бе пъхнат.
„За мама“ — бе изписано на предната страна с изпъстрения със заврънкулки момичешки почерк на Лиза.
Юлия моментално се разсъни. Познато, сковаващо чувство ѝ отне дъха.
