Преди няколко години, докато чакаше на касата на един супермаркет в швейцарския квартал, Юлия чу приглушени писъци. В първия момент си помисли, че е някоя майка, която вика на паркинга по палавото си дете, ала писъците станаха истерични. Изведнъж двама клиенти и един човек от персонала на магазина хукнаха към изхода. Юлия и касиерката се спогледаха и в погледа ѝ откри същото шизофренично чувство, което я бе обзело. Разкъсвана между желанието да задоволи любопитството си и страха да не стане свидетел на нещо ужасяващо, което е било по-добре да не вижда. Противоречивото чувство, което бе изживяла тогава, се върна отново. Хилядократно по-силно.
Трябваше да отвори плика. Искаше непременно да разбере какво има в него, макар да бе почти сигурна, че писмо, което една дъщеря изпраща тайно на майка си през нощта, не предвещаваше нищо добро. Така, както и воплите на някоя майка насред оживен паркинг, на който изведнъж колите престават да се движат.
Треперейки, тя разкъса плика и се поряза на острия ръб на хартията, докато я изваждаше. Разгърна прегънатия на две лист и прочете съобщението на Лиза, което всъщност трябваше да получи едва след няколко часа — в девет, когато часовникът ѝ щеше да я събуди за съвместната им закуска. Цялото писмо се състоеше от едно-единствено изречение, съставено само от две думи.
Съжалявам, мамо
Повече не бе и необходимо, за да изпита Юлия такъв страх за дъщеря си, който не можеше да се сравни с нищо друго.
<p>Глава 36</p>— Не искаш ли да говориш за това?
Тими инатливо избута долната си устничка напред, заби брадичка надолу и поклати глава.
— Вече не ти ли харесва в училище?
Синът му вдигна рамене.
Мартин го наблюдаваше от прозореца, на чийто перваз се беше облегнал. Тими седеше на бюрото си и чешеше коляното си под плота.
— Хей, не те разпитвам заради двойката по математика — каза Мартин на сина си.
Тя бе просто един симптом. Един от многото, които в последно време зачестиха. Например невероятната му нужда от сън. Надя едва го вдигаше сутрин от леглото и той вече имаше три забележки заради закъснения. Освен това престана да се занимава с тенис. Просто ей така. Мартин и Надя не бяха от родителите, които принуждаваха децата си за нещо, но решението му — от днес за утре — ги поля със студен душ. Мислеха си, че е щастлив и че е в трескаво очакване на следващия сезон, когато щеше да има добри шансове за шампионата на Берлин. Ако Тими не беше едва на десет, Мартин щеше да предположи, че особеното му поведение се дължеше на любовна мъка. Но най-вероятно имаше друга причина.
— Имаш ли проблеми в класа?
Тими го погледна. Изплашен, Мартин установи колко уморен е синът му. Почти толкова, колкото и той самият.
— Не. Там всичко е окей. Никой не ме кара да ям дюнер, ако това имаш предвид.
В училището на Тими „дюнер“ означаваше шепа шума и кал, които по-силните в класа натъпкваха в устата на по-слабите. За удоволствие. Просто защото го можеха.
— Заради теб е. Защото толкова често те няма и с мама… — Гласът му секна.
Мартин видя колко отчаяно се бори синът му да не се разплаче пред него.
