Де да имаше по-здрави нокти, които да не се чупят постоянно. Най-добре дълги и остри като кинжали, за да може да сложи край на всичко.
Без ужасяващата игра на въпроси и отговори.
Докато чакаше, двигателите изведнъж спряха. Внезапно. Просто така. В пристанище ли бяха? Но защо клатенето продължаваше?
Люкът над главата ѝ най-сетне се отвори и от тъмнината се спусна кофата с лаптопа. Заедно с наказанието, понеже Паяка явно не бе доволен от признанието ѝ. „Секс срещу пари? Една наистина мръсна тайна, госпожо професор“ — бе написал той директно под последния ѝ отговор. „Но не е това, което исках да чуя.“ И по-нататък: „Още веднъж си помисли. Знам, че знаеш. Кое е най-лошото нещо, което някога си направила?“
Докато Наоми четеше бележките след своята изповед, една малка точица се раздвижи по монитора. И после още една, и още една. С пронизващ вик тя запълзя назад, ала точиците се разпространиха по ръката, кожата, мръсните ѝ дрехи и косата ѝ.
— Кой си ти? — отвратено изкрещя Наоми, докато отчаяно се опитваше да изтърси дървениците от себе си, макар като биолог да знаеше колко безсмислено е това. Кръвосмучещите насекоми можеха да преживеят до четиресет дни без храна и при най-ниски температури. Кладенецът трябваше да се загрее до 55°C в продължение на три дни и дори тогава пак не бе сигурно дали някоя няма да оцелее по тялото ѝ. Крещейки, тя отново започна да се чеше.
Този път отговорът пристигна изненадващо бързо. Само няколко минути по-късно тя отвори лаптопа. В синкавата флуоресцентна светлина на екрана бе написано:
Всъщност нямаш право да ми задаваш въпроси. И понеже отговорът ще те отведе на правилната следа и нещата тук малко ще се посъкратят, а аз не искам — няма да научиш името ми. Но ако бях персонаж от приказките, то моята история щеше да започне със следните думи: „Имало едно време едно красиво, малко момченце. То нямало братя и сестри, но имало майка, която го обичала повече от всичко на света. И един строг баща, който винаги го гледал странно, когато оставали насаме“. Е, доскуча ли ти? Но не се притеснявай, моята история има поанта, която със сигурност ще те изненада…
Мартин се събуди с едно продължително бучене в ушите, сякаш в близост до него е паднала телефонна слушалка. В първия момент не знаеше къде се намира. Леглото, на което лежеше, мирисът на възглавницата, цялата стая — всичко му бе чуждо, макар и да не различаваше нищо наоколо. Беше тъмно. Тънка ивица светлина падаше през един тесен процеп — там, където краищата на завесата се допираха.
Той се изправи и с един лек пристъп на гадене в съзнанието му изплуваха първите спомени.
Той се претърколи странично и заопипва за нощната лампа, но изчака известно време, преди да я включи, понеже се страхуваше, че светлината може да изгори ретината му. При всяко движение на главата имаше чувството, че мозъкът му е с консистенцията на яйца на очи. А гърдите му сякаш бяха болезнено притиснати в корсет. И въпреки всичко имаше смътен спомен, че вчера е било още по-зле, когато…
…
Бавно всичко си дойде на мястото.
Нападението на палубата, падането в басейна, теорията на Герлинде за Бермудската палуба, Юлия, дъщеря ѝ Лиза — тормозеното от съучениците си момиче, което сигурно бе скочило зад борда заради компрометиращото видео… припадъкът му. Шефът му го предупреди. По дяволите, всички го бяха предупредили да си инжектира антитела.
Осмели се да включи лампата. Светкавицата, която го прониза, не бе чак толкова неприятна, както си представяше. Примижавайки, той се опита да напипа телефона. Зададе си два въпроса: как се е озовал в каютата си и как така телефонът се намира в зареждащото устройство неактивен, с тъмен дисплей — макар че съвсем ясно чу свободен сигнал!
Той запуши ушите си с пръсти, но звукът не намаля.
Бумтящ череп, фантомни шумове, бели петна в паметта и толкова пълен пикочен мехур, подобно на метрото след футболен мач на Херта7.
