Церемонията на едногодишните винаги беше шумна и забавна. Всеки декември новите деца, родени през изминалата година, ставаха едногодишни — всички едновременно. Обикновено в групата бяха петдесет деца, ако нямаше някое освободено. Детегледачите, които се бяха грижили за тях от раждането им, ги извеждаха на сцената. Някои вече ходеха, клатушкайки се на нестабилните си крачета, други още ги носеха на ръце, увити в пелени, защото бяха само на няколко ДНИ.
— Най-много обичам именуването — каза Джонас.
Майка му кимна с усмивка.
— В годината, когато взехме Лили — ние, разбира се, знаехме, че ще получим нашето момиче, защото бяхме подали молба и тя беше одобрена — непрестанно се чудех какво ли ще бъде името й.
— Надзърнах в основния списък за тазгодишната церемония — призна баща му. — Комитетът винаги го изготвя предварително, и то точно в Центъра за детски грижи. Между другото — вметна той, — чувствам се малко гузен заради това. Но днес следобед отидох в офиса да проверя дали вече е готов. Беше там и потърсих номер трийсет и шест — това е малкото момче, за което ви говорих — защото сметнах, че ако го наричам по име, това ще подпомогне развитието му. Само когато сме насаме, разбира се, когато няма никой наоколо.
— Намери ли го? — попита Джонас. Беше очарован. Не изглеждаше ужасно прегрешение, но фактът, че баща му изобщо беше нарушил правило, го изпълни със страхопочитание. Погледна към майка си, която отговаряше за спазването на правилата, и почувства облекчение, когато я видя да се усмихва.
Баща му кимна.
— Името му — ако не бъде освободен, разбира се — ще бъде Гейбриъл. Аз му го прошепвам, когато го храня на всеки четири часа и във времето за упражнения и игра, когато никой не може да ме чуе. Всъщност наричам го Гейб — каза той и се усмихна.
— Гейб — повтори Джонас. — Хубаво име.
Макар Джонас да бе едва петгодишен, когато получиха Лили и научиха името й, той си спомняше възбудата в дома им и разговорите между майка му и баща му: как ли ще изглежда, каква ще бъде, как ще се чувства във вече установеното им семейство. Спомни си как се изкачи по стъпалата към сцената с родителите си. Тогава баща му не стоеше сред детегледачите, защото щеше да получи своето ново дете.
Спомни си как майка му взе сестра му в ръцете си, докато отговорникът по имената четеше удостоверението пред събралите се семейства: — ново дете номер двадесет и три — Лили.
Спомни си и радостта в очите на баща си, и думите му:
— Това е една от любимките ми. Надявах се да бъде тя.
Тълпата ръкопляскаше и Джонас се усмихваше. Той беше харесал името на сестра си. Лили се беше разбудила и размахваше малката си ръчичка. После слязоха от сцената, за да отстъпят място на следващото семейство.
— Когато бях единайсетгодишен като теб, Джонас — каза сега баща му, — очаквах с нетърпение Церемонията на дванайсетгодишните. Онези два дни ми се струваха безкрайни. Спомням се, че се радвах на едногодишните, но не ме беше много грижа за другите церемонии, освен тази на сестра ми. Тя ставаше деветгодишна и получи велосипеда си. Аз вече я бях научил да кара моя, въпреки че не беше позволено.
Джонас се засмя. Това беше едно от малкото правила, които не се взимаха много на сериозно и почти винаги биваха нарушавани. Всички деца получаваха велосипеди, когато преминаваха в групата на деветгодишните, преди това не им беше позволено да ги карат. Но почти винаги по-големите братя и сестри учеха тайно по-малките. Джонас вече си мислеше да започне да учи Лили.
Говореше се, че правилото може да се промени и велосипедите да започнат да се дават в по-ранна възраст. Комитетът проучваше идеята. Когато нещо влезеше за обсъждане в комитета, това винаги пораждаше шеги. Хората казваха, че членовете му ще станат старейшини, докато се приеме промяната.
Правилата се променяха много трудно. Когато ставаше дума за нещо важно — не като предложението за колелата — понякога се налагаше да вземе решение Пазителя. Той беше най-важният от старейшините. Джонас никога не го беше виждал, знаеше само, че човекът на този важен пост работи и живее сам. Но комитетът никога не би занимавал Пазителя с велосипедите. Те просто щяха да спорят помежду си с години, докато гражданите забравят, че въпросът е бил внесен за преразглеждане.
Баща му продължи.
— И така, аз гледах и се радвах как сестра ми Катя става деветгодишна и как отмята панделките на косата си и получава колелото си. Тогава не обръщах много внимание на церемониите на десет и единайсетгодишните. И най-сетне в края на втория ден, който ми се струваше, че ще продължи вечно, дойде моят ред. Церемонията на дванайсетгодишните.
Джонас потрепери. Представи си как баща му, който вероятно е бил тихо и свенливо момче, защото беше тих и срамежлив мъж, сяда с групата си в очакване да бъде повикан на сцената.
