Пазителят полностью

— О, не — отвърна майка им със съчувствие. — Знам колко много те натъжава това.

Джонас и Лили също кимнаха със съчувствие. Освобождаването на нови деца винаги беше тъжно, защото все още не бяха успели да се насладят на живота в общността. И не бяха сторили нищо лошо.

Когато не се прилагаше като наказание, към освобождаване се прибягваше само в два случая. Освобождаването на старите беше повод за тържество в чест на един добре изживян и пълноценен живот, а освобождаването на ново дете винаги пораждаше въпроса дали за него е сторено всичко възможно. Беше голямо главоболие, особено за детегледачите като татко, които се чувстваха така, сякаш са се провалили. Но се случваше много рядко.

— Е — каза баща им, — ще продължа да се опитвам. Ще помоля комитета за разрешение да го водя тук вечер, ако не възразявате. Мисля, че това малко момче се нуждае от допълнителни грижи.

— Разбира се — отвърна майка им, а Джонас и Лили кимнаха. Те бяха чували баща им да се оплаква от нощния екип. Работата през нощта беше лесна и се възлагаше на онези, които нямаха интерес, умения или призвание за по-важните задължения на детегледачите от дневните смени. Повечето хора от нощния екип не получаваха дори брачна партньорка, защото им липсваше способността да се свързват с останалите, което беше необходимо условие за създаването на семейство.

— Можем дори да го задържим — предложи Лили мило, опитвайки се да си придаде невинно изражение. Но Джонас знаеше, че се преструва. Всички го знаеха.

— Лили — припомни й майка й с усмивка, — знаеш правилата.

Две деца — едно момиче и едно момче — за всяко семейство. Правилата бяха ясни.

Лили се изкикоти.

— Ами — каза тя, — помислих си, че може би само този път…

После и мама, която заемаше важна позиция в Отдела по правосъдие, описа чувствата си. Днес пред нея е бил изправен рецидивист — човек, който е нарушавал правилата и преди. Тя се бе надявала, че първия път е бил адекватно и справедливо наказан и след това върнат обратно на работното му място, в дома му, при семейството му. Виждайки го повторно пред себе си, тя почувствала безсилие и гняв. И дори вина, че не е успяла да промени живота му.

— Дори се страхувам за него — призна майка им. — Знаете, че няма трети шанс. Правилата гласят, че при трето нарушение той просто трябва да бъде освободен.

Джонас потрепери. Трудно му беше да си го представи, но знаеше, че това се случва. Дори в неговата група от единайсетгодишни имаше едно момче, чийто баща е бил освободен преди години. Никой не го споменаваше, но позорът беше голям.

Лили се изправи, отиде при майка си и се вкопчи в ръката й. Джонас направи същото от другата й страна. А баща му се пресегна през масата и хвана китката й. Един по един всички я утешиха. Скоро тя се усмихна, благодари им и прошепна, че вече се чувства по-спокойна.

Ритуалът продължи.

— Джонас — каза баща му, — тази вечер си последен.

Джонас въздъхна. Като че ли предпочиташе да задържи чувствата си скрити. Но, разбира се, това беше против правилата.

— Чувствам се неспокоен — призна той, доволен, че най-накрая бе намерил подходящата дума.

— Защо, синко? — баща му изглеждаше загрижен.

— Знам, че нищо не би трябвало да ме притеснява — отвърна Джонас — и че всеки възрастен е минал през това. Знам, че и вие с мама сте го изпитали. Но церемонията ме тревожи. Вече е почти декември.

Лили вдигна глава, очите й се разшириха.

— Церемонията на дванайсетгодишните — прошепна тя със страхопочитание. Дори най-малките деца на възрастта на Лили знаеха, че това им предстои.

— Радвам се, че сподели с нас чувствата си — рече баща му.

— Лили — каза майка му и й направи знак с глава. — Сега върви и си облечи пижамата. Аз и баща ти ще останем, за да поприказваме с Джонас още малко.

Лили въздъхна, но послушно слезе от стола си.

— Личен разговор? — попита тя.

Майка й кимна.

— Да — отвърна тя, — този разговор ще бъде само с Джонас.

Джонас гледаше как баща му си налива чаша току-що приготвено кафе и чакаше.

— Знаеш ли — каза баща му най-накрая, — когато бях малък, и за мен всеки декември беше много вълнуващ. Сигурен съм, че и ти, и Лили се чувствате така. Декември носи такива промени.

Джонас кимна. Можеше да си спомни всяка церемония до момента, когато бе може би четиригодишен. По-ранните се бяха изтрили от паметта му. Но той си спомняше първия декември на Лили. Спомняше си деня, в който я получиха; деня, в който й дадоха име; деня, в който тя стана едногодишна.