Пазителят полностью

На сутринта родителите му щяха да открият, че го няма, но на леглото му щяха да намерят жизнерадостна бележка, че е отишъл да покара велосипеда си край реката и ще се върне за церемонията.

Родителите му щяха да се ядосат, но нямаше да се разтревожат. Щяха да сметнат постъпката му за безотговорна и щяха да обсъдят как да го накажат, като се върне.

Щяха да го чакат все по-гневни и по-гневни и накрая щяха да бъдат принудени да заведат Лили на церемонията без него.

— Въпреки това няма да кажат на никого — уверен бе Джонас. — Няма да искат да привличат внимание върху грубата ми постъпка, защото това ще се отрази на оценката им като родители. Изобщо всички ще са толкова увлечени в церемонията, че вероятно дори няма да забележат, че отсъствам. Сега, когато вече съм дванайсетгодишен и се обучавам, не е необходимо да бъда с групата си. Така че Ашър вероятно ще реши, че съм или с родителите си, или с вас.

— А родителите ти ще решат, че си или с Ашър, или с мен.

Джонас сви рамене.

— Ще отнеме много време, докато всички разберат, че изобщо ме няма.

— А ти и аз отдавна вече ще сме на път.

Рано сутринта Пазителя щеше да поръча автомобил и шофьор по говорителя. Той често посещаваше съседните общности, срещайки се с техните старейшини. Правомощията му се простираха в цялата околност, така че в искането му нямаше да има нищо необичайно.

Обикновено Пазителя не присъстваше на церемонията. Миналата година беше дошъл заради избора на Джонас, в който той самият участваше. Но живееше откъснато от общността. Никой нямаше да коментира отсъствието му или решението му да пътува точно в този ден.

Когато колата пристигнеше, Пазителя щеше да изпрати шофьора по някаква работа, а после щеше да помогне на Джонас да се скрие в багажника и да му даде пакет с храна, която щеше да събира от собствените си дажби през следващите две седмици.

Церемонията щеше да започне и цялата общност щеше да е там, а по това време Джонас и Пазителя щяха да са вече далеч.

Едва през деня щяха да забележат отсъствието на Джонас и това щеше да предизвика безпокойство. Нямаше да прекъснат церемонията — това беше немислимо, но щяха да изпратят екипи да го издирват.

Когато откриеха колелото и дрехите му, Пазителя тъкмо ще се е върнал. А Джонас ще бъде сам далеч, поел по пътя за Другаде.

Завръщайки се, Пазителя щеше да открие общността в състояние на объркване и паника. Изправени пред ситуация, с каквото никога преди не са се сблъсквали, и без никакви спомени, в които да потърсят утеха или мъдрост, те нямаше да знаят какво да правят и щяха да потърсят съвета му.

Той щеше да отиде в Аудиториума, където хората все още щяха да седят събрани, щеше да се изкачи на трибуната и да поиска внимание. После щеше да им съобщи тъжната новина, че са изгубили Джонас в реката. Незабавно щеше да започне Церемонията на загубата.

— Джонас, Джонас — щяха да произнесат те на висок глас, както бяха сторили някога с името на Кейлъб. Пазителя щеше да ръководи напева. Всички заедно щяха да оставят Джонас да излезе от живота им, повтаряйки името му все по-бавно и по-тихо, преминавайки в шепот, а до края на деня той щеше да изчезне завинаги и името му никога повече нямаше да се споменава.

Вниманието им щеше да се насочи върху непосилната задача сами да се справят със спомените. И Пазителя щеше да им помогне.

— Да, разбирам, че ще се нуждаят от вас — бе казал Джонас по време на дългото обсъждане на плана за бягство. — Но аз също ще се нуждая от вас. Елате с мен — помолил се бе той за пореден път, макар да знаеше какъв ще бъде отговорът.

— Моята работа ще приключи — беше отвърнал Пазителя спокойно, — когато помогна на общността да се промени и да възвърне целостта си. Благодарен съм ти, Джонас, защото без теб никога нямаше да измисля начин как да осъществя промяната. Но твоята роля сега е да избягаш. А моята е да остана.

— Но не искате ли да бъдете с мен, Пазителю? — тъжно бе попитал Джонас.

Пазителя го беше прегърнал.

— Обичам те, Джонас. Но има друго място, където трябва да отида. Когато работата ми приключи, искам да бъда с дъщеря си.

Джонас бе вдигнал поглед озадачен.

— Не знаех, че имате дъщеря, Пазителю! Казахте ми, че имате съпруга. Но не знаех за дъщеря ви.

Пазителя се бе усмихнал. За пръв път след многото месеци, прекарани заедно, Джонас го бе видял искрено щастлив.

— Името й беше Розмари — бе казал Пазителя.

„Ще се получи. Не може да не проработи“, повтаряше си Джонас през целия ден.

Но вечерта всичко се промени. Целият план, всички неща, които така подробно бяха обмислили, се провалиха.