Пазителят полностью

Бащата на Джонас, облечен в униформата си, влезе в стаята, носейки мъничко новородено дете, повито в мека пелена. Последва го униформена жена, носеща друго новородено, повито по същия начин.

— Това е татко — Джонас осъзна, че шепне, сякаш за да не събуди бебетата. — А жената с него е асистентката му. Тя скоро ще приключи обучението си.

Двамата детегледачи развиха пелените и положиха близнаците на леглото. Бяха голички и Джонас видя, че са момченца.

Той наблюдаваше като хипнотизиран как баща му повдига внимателно едното дете, а после и другото, за да ги претегли. После чу смеха му.

— Добре — каза баща му, — за момент си помислих, че и двете ще тежат еднакво. Тогава щяхме да имаме проблем. Но това — подаде едното бебе на асистентката си, след като току-що го беше повил — тежи три килограма и е по-голямо. Така че можете да го изкъпете и да го облечете, а след това го върнете обратно в центъра.

Жената взе новороденото и излезе през вратата.

Джонас гледаше как баща му поставя потрепващото ново дете на леглото.

— А ти, приятелю, си само два килограма и половина. Дребосъче.

— Това е специалният глас, който използва, когато говори на Гейбриъл — отбеляза Джонас усмихнат.

— Гледай — каза Пазителя.

— Сега ще го изкъпе и ще го повие — продължи да обяснява Джонас. — Той сам ми разказа.

— Тихо, Джонас — нареди му Пазителя със странен глас. — Гледай.

Джонас покорно се съсредоточи върху екрана, очаквайки какво ще последва. Беше особено любопитен да види церемонията.

Баща му се обърна и отвори шкафа. Извади една спринцовка и малко шишенце. Внимателно вкара иглата в шишенцето и започна да пълни спринцовката с бистрата течност.

Джонас потръпна от съчувствие. Беше забравил, че дори на малките деца им бият инжекции. Самият той ги ненавиждаше, макар да знаеше, че са необходими.

За негова изненада баща му започна много предпазливо да насочва иглата към челото на новото дете и прободе мястото, където нежната му кожа пулсираше. Новороденото се сви и тихо проплака.

— Той защо…

— Шшшт — прекъсна го отново Пазителя.

Баща му говореше нещо и Джонас осъзна, че отговаря на въпроса, който се канеше да зададе. Със същия нежен глас той нареждаше:

— Зная, зная, че боли, дребосъче. Но трябва да използвам вена, а тези на ръчичките ти са твърде мънички.

Той бавно натисна буталото на спринцовката, инжектирайки докрай течността във вената на главичката му.

— Всичко свърши. Не беше толкова страшно, нали? — каза бодро баща му. После се обърна и изхвърли спринцовката в едно кошче.

„Сега вече ще го изкъпе и ще го повие“, каза сам на себе си Джонас, разбирайки, че Пазителя отказва да разговаря, докато върви церемонията.

Продължи да наблюдава новото дете, което вече бе спряло да плаче и мърдаше конвулсивно ръчичките и крачетата си.

Изведнъж някакво странно чувство на потрес завладя Джонас. Той разпозна тези движения, позата, изражението на лицето. Беше ги виждал и преди. Но не можеше да си спомни къде.

Джонас се втренчи в екрана, очаквайки нещо да се случи. Но нищо не последва. Новороденото лежеше неподвижно. Баща му разтребваше разни неща. Сгъваше пелената. Затваряше шкафа.

Отново, както на игралната площадка, той почувства, че се задушава. Отново видя как животът напуска очите на светлокосия окървавен войник. Споменът се върна.

„Той го уби. Баща ми го уби“ — каза си невярващо Джонас. И продължи да гледа като вцепенен в екрана.

Баща му подреждаше стаята. После взе един кашон от пода, постави го на леглото и сложи отпуснатото телце в него. След това плътно го затвори.

Вдигна кашона и го отнесе в другия край на стаята.

Отвори малка вратичка в стената, а Джонас можеше да види тъмнина отвъд. Приличаше на улея, по който спускаха боклука в училище.

Баща му постави кашона с тялото в улея и го тласна надолу.

— Довиждане, малко човече — каза той и излезе от стаята. После екранът отново стана бял.

Пазителя се обърна към него и с извънредно спокоен глас заговори:

— Когато ми съобщиха, че Розмари е помолила за освобождаване, те ми пуснаха записа, за да видя процедурата. Тя беше там — за последен път виждах красивото си дете — и чакаше. Те донесоха спринцовката и я помолиха да навие ръкава си. Ти предположи, Джонас, че вероятно не е била достатъчно смела? Аз не знам какво е смелостта, не знам какво представлява. Знам само, че стоях тук вцепенен от страх. Отчаян и безпомощен. И слушах как Розмари им казва, че предпочита сама да си постави инжекцията. И го направи. Аз не го видях. Извърнах поглед. — Пазителя замълча, после добави горчиво: — Ето, това е Джонас. Ти питаше какво е освобождаването.

Ужасна болка раздра Джонас отвътре и си проби път навън с плач.

— Няма! Няма да се прибера! Не можете да ме заставите! — Джонас плачеше, викаше и удряше леглото с юмруци.

— Изправи се и седни, Джонас — каза му Пазителя строго.

Джонас се подчини. Треперещ и облян в сълзи, той седна на ръба на леглото. Не поглеждаше Пазителя.