Огънят в шоколадовите й очи угасна, те отново станаха спокойни и матови. Тя мълчаливо сложи яденето да се стопли, като току се усмихваше на Дмитрий. Той се почувства невероятно спокоен и уверен край тази толкова усмихната и уравновесена жена.
Внезапно тя прекъсна мълчанието.
— А откъде си сигурен, че клетка номер сто двайсет и седем ще бъде свободна?
— Защото вчера сутринта заех две клетки: номера двайсет и седем и сто двайсет и седем. Имат еднакъв код.
— Всичко си предвидил — одобрително кимна Кира. — Аз нямаше да се сетя.
Кой знае защо, похвалата й го зарадва. „Нима искам да й се харесам? С мен стават някакви странни чудеса“ — смаяно си помисли Платонов. Той продължаваше внимателно да я наблюдава, правеше му силно впечатление колко е грациозна и същевременно колко пестеливи са движенията й. Тя не се суетеше, не правеше излишни жестове, не размахваше ръце и не се луташе безцелно из кухнята. Дори когато стоеше неподвижно до печката, бъркайки в тенджерката нещо очевидно вкусно, ако се съди по аромата, гърбът и раменете й бяха равни, наистина малко прегърбени, но не огънати, както обикновено става с хората, които „завалят“ на десен или на ляв крак, пренасяйки върху тях центъра на тежестта.
— Кира, била ли си омъжена? — изведнъж ни в клин, ни в ръкав попита той.
Тя се обърна и топло се усмихна на Дима:
— Бях, но съвсем за кратко. И отдавна. Вече успях да го забравя…
На свекърва й, й бяха достатъчни три месеца, за да разведе Кира със сина си. Бяха се оженили много набързо и тя не успя да предотврати сватбата, за сметка на това след бракосъчетанието разгърна активна дейност.
— Никаква шапка няма да ти става — високомерно заплаши тя сина си.
— Какво общо има тук шапката?
— Ами общото е, че ще ти пораснат рога, преди да си се опомнил. Жена ти е прекалено красива, за да можеш да се надяваш на верността й.
— Мамо, как можеш… — възмущаваше се Саша. — Кира не е имала никого преди мен, не е някоя уличница.
— Точно така, синко, не е уличница — кимаше в знак на съгласие майка му. — Но тя нищо не умее и не може да постигне нищо в живота сама. Няма образование, не е и кой знае колко природно интелигентна, значи смята да проправя жизнения си път с помощта на тялото си. Разбира се, че не е имала никого преди теб, че как иначе? Та тя е планирала да улови златната рибка, а за целта кукичката трябва да бъде в девствено състояние.
— Мамо!
— Какво „мамо“, какво „мамо“! — свадливо го имитираше майка му. — Тя успя да се напъха в прилично семейство, а знаеш ли после какво ще стане? Ще започне да спи с приятелите ти, за да ти помогнат да я уредиш на добра служба в някоя фирма, после ще спи с началника си, за да я издигне в службата, а после, току-виж, започнала да си ляга и с твоите началници — за да издигнат по-бързо и теб. Тя си няма собствен мозък, за да постигне нещо сама, следователно ще експлоатира тялото си. Вече е на двайсет и две, защо още не е опитала да получи някакво образование? Защото не й достигат ум и трудолюбие. Бива я само за креватна гимнастика.
Свекървата не криеше мнението си по въпроса и го изказваше, без да снишава глас. След три месеца търпението на Кира се свърши и след един дълъг и много сериозен разговор с мъжа си, при който се разбра, че Саша няма навик да спори с майка си и не ще успее да наложи волята си, младата съпруга си събра багажа и се върна при родителите си.
Половин година по-късно Кира влезе да учи във вечерен институт и на двайсет и осем години получи диплома за висше образование със специалност „библиотечно дело“. Дипломата не й беше особено необходима за работата, защото както на осемнайсет години бе започнала да работи в библиотека „Раритет“, така и щеше да си продължи чак до пенсия, но уязвеното й самолюбие търсеше удовлетворение. Беше й скучно да учи, но тя упорито ходеше на лекции, зубреше конспекти и пишеше контролни, за да докаже на Саша и майка му колко не са били прави за нея. Известно време след развода тя все още обичаше бившия си съпруг, затова мнението му не й беше безразлично. После любовта отмина, но тя не напусна института. Не й беше в характера да изостави по средата нещо вече започнато.
Кира излезе и Платонов се приготви за мъчителното очакване. Беше само шест часът, докато тя стигнеше до гарата и оставеше документите в клетката, щеше да стане седем, после трябваше да търси Казанцев, той й беше казал да му се обади между седем и осем, но Валерка открай време си беше разпилян и несериозен, тъй че можеше да се прибере и в десет, и в единайсет. И през цялото това време Кира щеше да се скита като бездомна котка по улиците, от кабина до кабина, а той, Платонов, щеше да се лута из чуждия апартамент, хипнотизирайки с поглед телефона.
