Петият етаж полностью

Кимнах, но Смити не ми обърна внимание и продължи:

— Както и да е. Но този Франки си падаше по секса. За съжаление с малки момиченца.

— Чакай — вдигнах ръка аз. — Помня този случай.

— Така и очаквах — изкикоти се старият репортер.

— Някъде около 1975-а.

— Точно така. Дори успях да го щракна с едно дете. Разбира се, в онези години не използвахме снимките по начина, по който го правят днес.

— Обзалагам се, че е така.

— Хвърли едно око на изрезките. Материалът не слезе от първа страница в продължение на две седмици. Отначало бяха само сексуалните му предпочитания, но после той пропя и това доведе до разбиването на най-голямата верига за детска порнография в Средния запад. Ченгетата ме захранваха с информация през цялото време, защото аз бях този, който ги светна за Франки. И попаднах сред номинираните. По дяволите! След този материал беше приет нов закон за детската проституция.

Погледът на възрастния мъж се вдигна към рамото ми и продължи нагоре. Оставих го на спокойствие със спомените.

— Франки го заключиха за две години — промълви след кратката пауза той. — На лек режим, в един от онези затвори, дето приличат на кънтри клубове.

— Какво беше неговото мнение по въпроса?

— Така и не получих възможност да го попитам. Глътна една порция белина месец след като влезе в затвора.

Смит се закашля и се изхрачи върху една салфетка. Разгледа внимателно храчката, после сгъна салфетката и я прибра в джоба си.

— Оказа се, че това беше върхът в кариерата ми. По онова време бях убеден, че тя едва започва, но се оказа, че това бил краят.

— Как се озовахте тук? — отново попитах аз. Но този път получих отговор.

— Летях нависоко още година-две. От кметството ме обичаха главно защото си мислеха, че съм тяхна собственост. Всъщност хората на Уилсън първи ме насочиха към Франки. Не този Уилсън, който управлява в момента, а баща му. Беше съветник в Десети общински съвет.

— Чувал съм за него.

— Разбира се, че си чувал. Червендалест, побелял, с пръстен на кутрето. Не успя да стане кмет, но управляваше градския съвет на Чикаго през седемдесетте. Както и да е. Та той искаше да осигури председателския стол в Първи общински съвет за свой човек, но Реймънд му попречи.

— И затова той го хвърли на пресата?

— По-специално на мен. Проверих внимателно сигнала. Но всичко беше истина и затова приех.

Кимнах и се замислих за Фред Джейкъбс — за зелените му панталони и бели чорапи, за двата му пулицъра. В Чикаго нещата трудно се променят.

— Бяхте ли близък с бащата?

— Никой не беше близък с негово превъзходителство. Но за известно време имах един телефон, на който можех да го търся. После се озовах в черния списък.

— Как?

— Няма да повярваш.

— И все пак?

— Стана заради пожара. Онзи, големия пожар от 1871-ва.

Наострих уши.

— Чувал съм за него.

— Разбира се, че си чувал. Ела, ще ти покажа нещо.

Репортерът стана и ме поведе по покрит с линолеум коридор. Влязохме в някаква задна стаичка, запълнена с кашони. До вратата имаше дървена кантонерка — от онези, които бях виждал като дете в обществената библиотека. Смити издърпа второто чекмедже и извади някаква папка.

— Ей тази статия — промърмори той. — Да четеш и да плачеш. Тя е моят билет за страната на неудачниците.

Изрезката беше поставена в пластмасова папка. Същата, която бях измъкнал от хранилището в историческото дружество и която беше станала причина да се разходя до Джолиет. Опипах копието на дружеството в джоба си и прочетох заглавието на глас:

Подзаглавието отдолу гласеше:

— Изглежда съвсем невинно — промърмори Смити и запали цигара. — Просто една стара история, на която попаднах. Налудничава хипотеза, измислена не от друг, а от Майки Фин!

— Кой Майки Фин? Онзи от популярния лаф „Да ударим по едно при Майки Фин“?

— Именно. Той е бил от Чикаго, не знаеш ли?

Поклатих глава. Смити изпусна облак синкав дим и махна парченце тютюн от езика си.

— Метър и петдесет, собственик на кръчмата „Самотна звезда и палмова градина“. Хубаво име, а? Чак в дъното на улицата, известна като „Алея на уискито“.

— „Алея на уискито“?

— Днес там се намира Чикагската градска библиотека. Както и да е. По онова време Майки бил просветител. Учил местните хлапета как да измъкват портфейли, а после ги е пускал между пийналите си клиенти.

— Срещу съответния дял, предполагам.

— Истински герой от „Оливър Туист“. Изобретил специално питие, мръсникът. Нарекъл го „Специалитетът на Майки Фин“. Когато някоя от сервитьорките докладвала за клиент с дебела пачка, човекът незабавно получавал едно питие гратис, независимо дали го иска, или не. После се събуждал на някоя тъмна уличка без портфейл и без пари. И то при положение, че Майки е проявил великодушие.

— Типично за Чикаго — кимнах аз.