Седях по хавлия в хола и пиех кафе. Винс Родригес седеше насреща ми и гледаше през прозореца. Часът беше малко след пет сутринта. Навън все още беше тъмно, но градът се събуждаше. Ван на „Трибюн“ разнасяше сутрешните вестници, след него изръмжа зеленият камион за боклука, чуха се стъпките на подранили бегачи за здраве.
— Ще трябва да смениш стъклото — обади се детективът.
Изпъшках и разтърках челото си.
— Какво е търсел? — попита Родригес.
Вдигнах глава и се огледах. Непознатият беше ровил по бюрото и полиците с книги, но нищо не липсваше. Или поне така изглеждаше.
— Не знам, но не го е намерил — отвърнах. — Мисля, че можем да не вдигаме шум.
— Това ли искаш? — погледна ме Винс.
— Да.
— Ами тя?
Родригес извърна глава към вратата на спалнята, от която се появи Рейчъл Суенсън. Беше настояла да облече собствените си дрехи, преди да разговаря с нас. На което отговорих, че при появата си Винс е видял всичко, което заслужава да се види. Но тя с нищо не показа, че изпитва някакво неудобство.
— Как се чувстваш? — попитах.
Рейчъл разтърка гърдите си на мястото, на което я беше улучил гуменият куршум.
— Много ме боли.
— Такова му е въздействието — рече Винс.
— Имам и голяма синина.
— Нормално.
— Спря ми сърцето.
— Нищо не е съвършено — сви рамене Винс. — Аз се появих само пет минути след инцидента, но жизнените ви функции бяха нормални.
— Много благодаря, детектив.
Рейчъл седна и отпи глътка горещо уиски, което й бях приготвил. Не бях сигурен какво я е ядосало повече: че някой е стрелял по нея и детектив на име Винс Родригес я беше видял гола, или че съшият този детектив е разбрал за близостта помежду ни. Поне за една нощ. Имах неприятното чувство, че става въпрос за комбинация от трите. Родригес се извърна към мен.
— Мога да си затрая, Кели. Но въпросът е: защо?
— Аз ще ви отговоря — обади се Рейчъл. — Може би не сте забелязали, че съм федерален съдия. Сигурно ще се съгласите, че не ми е много приятно да бъда заварена гола и улучена от гумен куршум в апартамента на частно ченге, при това в три сутринта. Разбирате, нали?
— Разбирам, госпожо — кимна Винс. — Нищо няма да излезе от тази стая. Съжалявам за случилото се. Но имам един въпрос. Някой от вас успя ли да зърне нападателя?
— Знам само, че беше едър мъж — поклатих глава аз. — Най-малко метър и осемдесет, а може би и повече. В дясната си ръка държеше револвер.
Очите на Родригес се изместиха към Рейчъл, която сви рамене.
— Знам само, че стреля в мен.
— Наранявания?
Нямахме такива.
Родригес вдигна пред очите си два малки жълти плика.
— Взех отпечатъци от перваза. Там открих кърваво петно. Вероятно онзи тип се е порязал при бягството си. Може би няма достатъчно материал за сравнение, но отпечатъците са факт.
— ДНК? — попитах.
— Ако имаш желание за такова изследване, вероятно ще получиш профил. Проблемът е там, че нямаш заподозрян.
Родригес пъхна пликчетата в джоба си и зачака.
— Който и да е бил, явно е очаквал да открие нещо ценно — промърморих. — И е рискувал, за да го вземе.
— Което означава? — въпросително ме погледна Рейчъл.
— Което означава, че Кели е в ролята на въдичаря, хвърлил кукичката — отвърна вместо мен Родригес. — И сега очаква просто да обере кордата. Разбира се, винаги съществува и другата възможност — самият Кели да се окаже рибата, която ще шляпне в дъното на лодката.
Рейчъл опря затоплената чаша в бузата си.
— Можеш да ни осветлиш по въпроса, Майкъл — подхвърли тя. — С какво точно се занимаваш напоследък?
Отпих глътка кафе. Рейчъл преметна крак върху крак и очаквателно ме погледна.
— Всичко, което си говорим, остава тук — предупредително рекох аз. — Поне засега. Съгласни ли сте?
Съдийката погледна към Родригес, после кимна.
— Засега са само предположения, които може би имат връзка с онзи труп на „Хъдсън“.
— Какъв труп?
Погледнах към приятеля си ченге, който веднага схвана намека и пое инициативата.
— Помолихме Кели да помогне в разследването на един смъртен случай — поясни той.
— Убийство! — възкликна Рейчъл.
Родригес вдигна ръка и много бавно я свали.
— Може би. Вероятно.
— Абсолютно сигурно — поправих го аз. — Човекът се казва Алън Брайънт. Вероятно се е удавил. А след това някой му е напълнил устата с пясък.
Кимнах към Родригес.
— Тези хора са подложени на силен натиск от петия етаж, откъдето настояват следствието да бъде прекратено. Винс и Дан Мастърс ме помолиха да хвърля едно око. Неофициално.
— Което ни връща към събитията от тази нощ — въздъхна Родригес. — Най-вече към причините, които са накарали някой да проникне в дома ти и да изстреля гумен куршум в гърдите на съдията.
— Цялата съм слух — кимна Рейчъл и отпи глътка уиски.
Разказах й всичко. За Джанет Удс и съпруга й, за боксовия мач помежду им, наречен брак. За разходката на Джони Удс до Хъдсън Стрийт и за липсващата творба на Шийхан. За Чикагското историческо дружество и куратора, който мечтае да стане звезда. После извадих копието на статията, публикувана на първи април с идеята да предложи на читателите нещо забавно на Деня на шегата. Рейчъл прочете изрезката, подаде я на Родригес и се извърна към мен.
— Мислиш ли, че в това има нещо?
