— Прекарах целия вчерашен следобед в общината. В резултат успях да открия някои документи от 1871 година за собствеността върху поземлени имоти в очертанията на града.
— Толкова стари?
— Да — кимнах аз. — С доста неясноти относно покупко-продажбите. Но все пак ми стана ясно, че повечето терени около обора на О’Лиъри са били собственост на корпорация с инициали Дж. Дж. У.
— Като Джон Джулиъс Уилсън? — втренчено ме погледна Рейчъл.
— Много добре, ваша милост. За съжаление архивите на корпоративната собственост са напълно унищожени от пожара.
— И няма начин да се разбере кои са принципалите?
— Точно така. Отделих време и за автора на този материал. Казва се Роулингс Смит. Написал го преди трийсет години. Твърди, че е изплашил фамилията Уилсън и заради това е бил прогонен от града.
— И ти му вярваш? — попита Рейчъл.
— Мисля, че да.
Рейчъл измести очи към Родригес.
— Детектив?
Лицето на приятеля ми беше в сянка, но виждах ръцете му — дълги, жилести и неподвижни, опрени на коленете.
— Официално, без коментар — промърмори той. — Неофициално — също.
— Много ми помогнахте.
— Ваша милост?
— Доколкото виждам, именно вие сте го изпратили да гони вятъра.
— Винс няма нищо общо — намесих се. — Аз открих трупа на Хъдсън Стрийт, след което реших да помогна. Изцяло по собствено желание.
— За да се накиснеш до шия — въздъхна Рейчъл. — А сега откриваш, че убиецът на Брайънт иска нещо, което предполага, че се намира у теб. И тази нощ стреля по мен, за да го получи.
— Това е един кръг от предположения, ваша милост — обади се Родригес.
— Върви по дяволите, детектив!
— Да, ваша милост, разбира се.
Вдигнах ръка.
— Нещата не стоят по този начин, Рейчъл.
— Така ли?
— Мисля, че по теб стреля друг човек, а не убиецът на Алън Брайънт.
— Я обясни!
Това беше Родригес, който изправи гръб и ме погледна с нов интерес.
— Този, който проникна тук, беше заредил оръжието си с гумени куршуми. Защо? Ако е бил убиецът на Брайънт, щеше да използва бойни патрони. Едно убийство повече — за него е все тая. Затова казвам, че беше друг. Може би крадец, който не иска да пролива кръв.
— Какво означава това? — попита Рейчъл.
Станах и се протегнах.
— Означава, че тук са замесени поне две групи хора. Едната убива, без да се замисля, докато другата все още набира кураж.
— И това отново ни връща към кмета, така ли?
— Може би да, може би не — отвърнах. — Но ако моят прапрадядо бе подпалил града, за да си напълни джобовете, аз със сигурност щях да съм обезпокоен до такава степен, че бих бил способен да убия.
Родригес си тръгна малко след пет и половина. Ние с Рейчъл се настанихме във всекидневната. Слушах вятъра, който свиреше през счупеното стъкло, а тя пиеше от уискито ми и гледаше мрачно, подвила крака под тялото си. След известно време станах и отидох в спалнята да се облека. Когато се върнах, Рейчъл беше облякла палтото си и чакаше до вратата да я закарам у дома. Улиците все още бяха пусти. В колата цареше тишина.
— Съжалявам за всичко — промълвих аз.
Очите на Рейчъл останаха сухи. Беше прекалено твърда, за да се разплаче, но усещах, че е много близо. И това правеше нещата още по-трудни.
— Майкъл, какво стана, по дяволите? — прошепна тя. — Защо някакъв мръсник стреля по мен? Защо се озовах гола на пода, а ти точно тогава реши да повикаш приятеля си ченге?
— Помислих, че си мъртва.
Нямаше какво повече да кажа, затова млъкнах и продължих да шофирам. Не след дълго спрях пред къщата й — масивна постройка от сив гранит близо до езерото. Навън все още беше полутъмно. Спрях и се заслушах в шума на двигателя. Той също нямаше какво да каже.
— Лека нощ, Майкъл.
— Лека нощ, Рейчъл. Съжалявам.
— За какво?
— За всичко, което се случи.
— Недей. По-добре забрави.
— И нашата среща ли?
— Всичко.
— Това ли искаш?
Тя извърна глава към стъклото по начин, който би затворил устата на всеки мъж.
— Идеята май не е добра.
— Така ли?
— Може би.
— Значи всичко е ясно.
Останах с впечатлението, че очаква да чуе повече, но това беше всичко, което можех да й кажа. След кратка и скована прегръдка тя слезе от колата. Изчаках я да си влезе и потеглих. На половин пряка по-надолу видях един ръждивочервен додж „Монако“, спрял до пожарния кран. Спрях до него и смъкнах стъклото.
— Следиш ли ме, детектив?
Дан Мастърс духаше някаква течност, която вдигаше пара от картонената чаша в ръцете му.
— Качвай се — промърмори той, без да ме гледа.
Паркирах на разрешеното място зад него и се прехвърлих в колата му.
— Добре направи, като я изчака да влезе — рече той.
— Така ли мислиш?
— Идеята беше добра.
— Защото се е почувствала сигурна?
Мастърс изсумтя и запали мотора.
— Това ли беше всичко, на което си способен, Кели? Не ти ли мина през ума нещо от сорта на „По тази жена стреляха в дома ми и аз трябва да направя нещо!“ или „Искам да продължа да се виждам с нея, въпреки че изобщо не съм от нейната класа“? Нищо от това ли не мина през тъпата ти глава, любовнико?
Детективът въздъхна, отпи от странната течност в чашата си и стисна устни. После включи на скорост и потегли.
— Родригес ти е разказал всичко — промърморих аз.
