— Добра идея според момчетата, които ме изпратиха. Не знам дали искаха да ми направят услуга, или просто да ми отнемат съня. — Брадичката му леко клюмна надолу. — Но ето го тук.
Затвори чекмеджето и превъртя ключа. Сякаш с това въпросът приключваше. Но миналото не си отива толкова лесно.
— Имам и още нещо, което може би представлява интерес за вас, Смити — промърморих аз и извадих листчето от джоба си: — Да сте чували за тази книга?
— „Историята на големия пожар в Чикаго“ от Тимъти Шийхан — прочете старецът, почеса се по брадичката и поклати глава: — Не, не бих казал.
Кимнах с глава и зачаках. Смити не попита какво общо има книгата.
— Благодаря за помощта — рекох и протегнах ръка.
— Няма проблеми, синко — стисна я той. — Обади се, ако ти трябва нещо друго.
— Наистина ли?
— Разбира се. Само за две неща искам да те помоля: първо, не споменавай името ми. Вече ти казах, че не искам нищо друго освен една хубава дупка в земята, в която да легна с достойнство и без много шум.
— А второто?
— Ако си решил да заковеш петия етаж, не спирай на половината път. Сториш ли го, те ще ти хапнат топките на закуска и ще умрат от смях.
От всичко, които чух от възрастния репортер, в това последното изобщо не се усъмних.
Върнах се в града малко след четири следобед. Във фоайето седеше някаква жена с дълго синьо палто и кафяв плик с продукти в краката си.
— Рейчъл Суенсън.
— Уморих се да чакам. Освен това телефона ми го няма в указателя.
— Щях да го намеря.
— Сигурно.
Вдигнах плика с продукти и я поведох напред.
— Как си?
— Уморена и гладна. Освен това умирам от студ.
— Как откри адреса ми?
— Аз съм съдия, забрави ли? Реших, че можем да си приготвим нещо за хапване. Останалото оставям на въображението ти.
— Наистина ли?
— Шегувам се, Майкъл. Нима вярваш, че ще извадиш чак толкова голям късмет?
Погледнах през рамо и срещнах усмивката й. Хареса ми, макар че не знаех защо.
— Трябва да поговорим — добави Рейчъл. — Бях ти дала още десет минути. След това щяхме да разговаряме по телефона. А сега отваряй вратата.
Бръкнах за ключовете от апартамента, опитвайки се да си представя степента на бъркотията вътре. В главата ми изплуваха доста неприятни картини, но вече беше късно да направя каквото и да било. Поех си дълбоко дъх и бутнах вратата.
— Не е зле, Майкъл. Никак не е зле.
Рейчъл бързо се огледа, после мина покрай мен. С помощта на няколко бързи шута натиках под канапето дрехи, обувки и най-малко една опаковка от пица „Джордано“. От другата страна се претърколи бутилка от бира, която грабнах и поставих на масичката. После последвах съдийката в кухнята. Тя стоеше с профил към мен и без палто. Пликът с продукти беше на плота, един-два шкафа зееха отворени.
— Знаеш ли кое къде се намира? — попита Рейчъл, без да ме поглежда.
Беше облечена с джинси и бледозелен пуловер. Очите й бяха в цвета на пуловера. Ослепително бели зъби, медни отблясъци в косата, блясък за устни, дискретен руж. Ноктите й бяха добре под държани, с бели връхчета. В момента очаквателно почукваха по кухненския плот.
— Онова там е хладилникът — рекох и махнах с ръка към големия бял сандък, който тихо ръмжеше зад гърба й. — Ако те интересува, в него се съхранява известно количество бира.
Рейчъл затвори шкафовете и насочи вниманието си към моя милост.
— Някога да си готвил тук?
— Разбира се, съдия Суенсън — отвърнах аз, заобиколих я и отново отворих шкафовете. — Специалист съм по закуските. Мога да забъркам омлет от абсолютно всичко. — Спрях и се обърнах да я погледна. — Говоря сериозно.
— Нещо нямам желание да го опитам тоя омлет — направи гримаса тя.
— Първо опитай, пък после говори. Освен това мога да прегоря всяка пържола. Правя спагети, а понякога и кюфтета. Зависи от настроението ми.
— Често ли ти идва настроението?
— Не особено.
— Е, добре. След като се самопоканих, ще се наложи и да приготвя нещо.
— Колко справедливо.
Извадих от хладилника две бутилки „Хайнекен“ и седнах на плота. Рейчъл бръкна в плика и до мен се появиха бутилка зехтин, чесън и лук.
— Радвам се, че обичаш спагети, защото това е менюто за тази вечер.
Вдигнах палец в знак на съгласие.
— С кайма?
— С наденица — отвърна тя и отпи глътка бира. — Плюс най-хубавия червен сос, който някога си опитвал.
— Червен сос. Говориш като Тони Сопрано.
— Всъщност научих тази рецепта от един пласьор на Вини Делука — усмихна се Рейчъл.
Вини Делука беше стогодишният кръстник на чикагската мафия. Той със сигурност би харесал жена като Рейчъл — твърда, умна и безкомпромисна, умееща да отстоява позициите си. Много би я харесал. Ако не му се изпречи на пътя, разбира се. В такъв случай най-вероятно би я убил, а тялото й щеше да попадне в багажника на забравена кола някъде из паркингите на летище „О’Хеър“. Нищо лично.
— Познаваш ли Вини? — попитах.
— Не. Но преди няколко години ръководех федералното разследване срещу него.
— Не знаех, че си била прокурор.
Рейчъл извади нож с дълга дръжка от чекмеджето.
— Нима си мислиш, че цял живот съм била съдия?
