Очите му пробягаха по вътрешността на купето, а аз леко размърдах врат. Нито „да“, нито „не“. Просто демонстрирах, че съм наясно с нещата и няма да го оставя да шикалкави. Исках всички подробности. Още тази сутрин. Веднага. Удс отмести очи и заговори.
— Предполага се, че след пожара Хюм и Уилсън са съставили документ, в който са били описани всички детайли: планът за опожаряването на ирландските къщи и изкупуването на земята, начинът, по който огънят е излязъл от контрол. Въпросният документ е бил в два екземпляра, подписани и от двамата.
— Защо?
Удс се усмихна. Това беше по неговата част.
— Защото не са си имали доверие. Писмото ги е задължавало да мълчат.
— Писмото е било предохранителна мярка за Уилсън — поправих го аз.
— Може би. Той е бил беден ирландец. Имал е нужда от нещо, с което да държи Хюм.
— Умно — рекох.
— Това му е по наследство.
— Какво е станало с писмата?
— Точно там е работата — въздъхна Удс. — Това са само слухове. Нещо като градски легенди. Кой знае нещо конкретно, по дяволите? Но петият етаж им вярва и очевидно прави всичко възможно да ги открие.
— Писмата?
— Да, писмата. Съгласно последната воля на Хюм всичките му документи са били изгорени. Най-вероятно с тях е отишло и неговото копие.
— Защо?
— Може би е решил, че това вече не е негов проблем.
Отново се озовахме в Соганаш. Удс свали два пръста от стъклото и насочи поглед към познатата околност. Завих наляво по Кийн Стрийт и спрях пред „Пресвета Богородица“. Табелата на тротоара уточняваше, че това не е обикновена църква, а базилика.
— Каква е разликата между църква и базилика? — учудих се аз.
— Ти католик ли си?
— Цял живот.
— Господи Исусе! — въздъхна Удс. — Базиликата е голяма църква, в подземието на която има крипта. Там съхраняват мощите на свещеник или светец.
— Аха.
— Не е зле да се образоваш малко по отношение на религията, Кели.
— Така ли мислиш?
Спрях пред просторна зелена площ, която чезнеше в далечината. Базиликата изглеждаше внушително с каменната си фасада и двете високи кули. Към вратата й водеше широко мраморно стълбище. Скъпо, но красиво. Зад нея беше спасението. Или поне шансът да дариш малко пари в брой.
— А екземплярът на Уилсън? — попитах.
— На писмото ли?
— Да, Джони. Екземплярът на писмото, който е останал у Уилсън.
— Какво за него?
— Нали това си търсил?
— Ако изобщо го е имало. Кметът твърди, че не знае нищо за никакво писмо.
— Официално — добавих аз.
— Точно така — кимна Удс. — А неофициално нещата стоят горе-долу така: Годината е хиляда деветстотин двайсет и някоя. Един от по-буйните предци на Уилсън отива в някакъв бардак на Скид Роу…
— Това става, преди фамилията Уилсън да влезе в политиката?
— Точно така — кимна Удс. — По това време те са само неприлично богати поземлени собственици. Но както и да е. Въпросният представител на фамилията е в компанията на една от хубавиците. Удрят по няколко питиета, после се оттеглят насаме. Уилсън вади писмото и започва да го размахва. Не е ясно дали има конкретна причина, или просто иска да се изфука. Точно в този момент се появява нравствената полиция и в бардака настъпва ад. Казах ли ти, че тоя Уилсън е бил женен?
— Направо съм шокиран.
— Няма начин да не си. Та този човек скача полугол от прозореца на втория етаж.
— Забравяйки за писмото?
— Бинго! — насочи пръст в гърдите ми той. — На другия ден се връща да го търси, но момичето вече е напуснало града. Фамилията не вижда това писмо никога повече. С течение на времето то е забравено.
— Но напоследък…
— Да, напоследък нещата се променят. Никой не знае откъде тръгват слуховете, но те са реалност. Писмото е факт и кметът се изнервя.
— Къде тук се вписва Шийхан? — попитах.
— Чакай, ще стигнем и дотам — вдигна ръка Удс. — Знаеш ли, че първото издание е номерирано?
— Да — кимнах аз. — От едно до двайсет.
— Добре си се подготвил. Щастливото число е четири. В екземпляра под този номер се крие информация относно местонахождението на писмото.
— Номер четири значи.
— Така се говори. Информацията е закодирана някъде в текста.
— Вярваш ли във всичко това?
— Шефовете ми вярват — отново въздъхна Удс. — Това е важното.
— Продължаваш да говориш за слухове, Джони. Но аз не вярвам, че става въпрос за слухове. Тук е замесен източник, който ги захранва с информация.
— Така ли мислиш?
— Така мисля, Джони. А в джоба ми има една снимка. На нея си ти — в момента, в който бягаш от местопрестъплението. Снимка, която потвърждава, че трябва да открия името му. По-скоро рано, отколкото късно.
— Разкарай се, Кели!
— Няма проблем, Джони. Ще го сторя в момента, в който разкрия източника ти. Някой ви е пробутал историята с писмото и книгата на Шийхан. А може би ви е предложил и да разгадае ребуса в момента, в който я докопате. Така ли е?
Не получих отговор.
— Ще те попитам нещо друго — не се отчаях аз. — Той ли те насочи към Алън Брайънт?
— Сам го открих — стрелна ме с поглед Удс. — Като преди това проследих шест от останалите копия на Шийхан.
— Номер четири беше у него, нали?
Удс кимна.
