Неправдоподобно дългокрака млада жена с тънка талия и едва забележим минижуп се изкачваше нагоре по стълбището, хванала подръка тантурест, похотливо ухилен мъж на средна възраст с бръсната глава, който хвърли на Кел победоносна усмивка, докато се разминаваха. Кел едва се сдържа да не му каже нещо от рода на „Плащаш си - твоя е“, но продължи мълчаливо пътя си надолу към фоайето.
Излезе на широкия тротоар пред „Лондонекая“. Двойка тийнейджъри бяха седнали на дървена пейка под чинарите и се целуваха. Жена в синя престилка метеше улицата с дълга метла. Тръгна на изток към Потьомкинското стълбище. До бордюра на италианския площад беше паркиран прясно боядисан файтон. Конят ядеше сено от торба, провесена под муцуната му, а файтонджията бе задрямал на капрата, завит в одеяло. Едно-единствено такси чакаше на пиацата до пресечката с „Екатерининская“; до него бяха паркирани хъмър и лимузина с удължено шаси.
Кел провери телефона си. Получил бе четири съобщения. Дани, Джавед и Нина бяха будни. Според Елза „Серенисима“ имаше около час закъснение. Алисия бе превела съобщението до кораба от пристанищните власти, с което му разрешаваха да хвърли котва до западния кей. Нито Елза, нито Харолд бяха уловили и една дума, разменена между местните сили на СВР.
Кел подмина Потьомкинското стълбище и се натъкна на глутница улични кучета, които спяха на земята пред жълтеникава сграда в отсрещния край на площада. Някъде в далечината се чуваше боботене на дизелов генератор - в Одеса често спираха тока. Той запали цигара и се качи на металния пешеходен мост, от който се виждаше пристанището.
Докъдето стигаше погледът, се простираше гора от кранове. На пътническия терминал нямаше нито един кораб. На парапета бяха закачени стотици катинарчета - според местната традиция в знак на вечна любов. Повечето бяха напълно ръждясали от дъжда и соления въздух. Старец с набръчкан нос се спря наблизо, за да прибере ризата, която се бе извадила от панталона му, и му кимна, преди да продължи пътя си.
- Кораб ли чакате?
Кел се извърна и видя Дани и Харолд, които се приближаваха.
- Господа! - поздрави ги той.
Те застанаха от двете му страни. И двамата бяха по джинси и трикотажни блузи с разтворени яки. Харолд бе преметнал през ръка найлоново яке.
- И така - попита той, - по разписание ли е?
- Леко закъснява - отвърна Кел. - Час, максимум.
- Да не са се блъснали в айсберг?
Кел стъпка цигарата си с крак.
- Кой беше онзи герой от гръцката митология, дето чакаше кораб? - попита той.
- Егей - отвърна веднага Дани. Кел си го представи в дома му в Гилдфорд, забил нос в някоя енциклопедия или справочник. Никой не можеше да се мери с Дани Олдрич в решаването на кръстословици. - Неговият син Тезей заминава на експедиция, за да убие Минотавъра. Казва му, че ако експедицията е успешна, на връщане ще смени черните платна на кораба с бели...
- Но забравя - допълни Кел.
- Именно - кимна Дани. - Като вижда кораба с черните платна, Егей си казва, че синът му е загинал, и се самоубива.
- Така е, като не са имали мобилни телефони по онова време - рече Харолд.
Кел се засмя и сложи ръка на рамото му.
- Имаме доста време за убиване - каза той. - Кафе?
„Серенисима“ хвърли котва в дванайсет и седем минути. Джавед и Нина наблюдаваха палубата с бинокли, но докладваха, че не са видели Клекнър. Денят беше слънчев и ясен и терминалът беше далеч по-оживен от предишния ден. Уличните търговци въртяха трескав бизнес с вестници и закуски, таксита се редяха на опашка, за да откарат любопитните туристи до забележителностите на Стара Одеса. Дани и Харолд бяха заели позиция на кея преди повече от час, като се оглеждаха за Александър Минасян и наблюдаваха паркираните по протежение на терминала коли за най-малки признаци на заплаха или наблюдение. Дани бе докладвал за „поне трима мъже“ в мерцедес, паркиран до пет други празни автомобила непосредствено пред митническия салон. Ако бяха от СВР, щяха да се издадат едва когато пътниците започнеха да излизат от терминала.
Кел, когото Минасян и Клекнър познаваха по физиономия, бе останал в наетата си кола до момента, в който екипажът на „Серенисима“ хвърли от носа въжето за привързване към кея. Това беше неговият сигнал за действие. От този момент нататък той щеше да се движи из района на пристанището, рискувайки да бъде забелязан. Жалко, но нямаше избор. Освен това, ако при гонитбата Абакус го забележеше, той можеше да се смути и да направи грешка, с която да ги улесни в изпълнението на задачата. От кораба спуснаха рампа, по която пътниците да слизат на кея. Кел и Дани трябваше да се приближат възможно най-плътно до там, за да грабнат плячката.
- Нещо? - попита Кел, който си пробиваше път през група деца на кея.
Връзката с Дани и останалите се осъществяваше по микрорадиостанция с микрофонче, затъкната в ухото му.
- Нищо - отвърна Дани.
В този момент телефонът в джоба му започна да вибрира. Беше Джавед.
- Станцията ми не работи - каза той. - Възможен Минасян. Сам. На петдесет метра от вас на единайсет часа.
