Подпрян на юмрук, Янис се изправи, погледна отново към водата, към непрогледната нощ, към силуета на рибарската лодка, заседнала в плитчините на петдесетина метра от брега. Това беше неговият остров. Тук бе прекарал живота си. Тук бе взел решението, споменът за което го измъчваше сега. Усещането за грешка беше твърде силно, чувството за вина и срам непоносимо.
Не беше сигурен, че ще го направи. Захапал цигарата със зъби, започна да рови с две ръце пясъка пред себе си, като куче, което крие кокал. Скоро коленете му бяха покрити с мокър пясък.
Като дете си бе играл на този плаж.
Задави се, димът му лютеше на очите. Изплю фаса, по брадичката му протече слюнка и той я избърса с ръкав. Пресегна се, извади портфейла от задния джоб на мокрия си панталон и го хвърли в дупката, която бе изкопал. Свали часовника и брачната си халка и пусна и тях вътре. Започна да заравя дупката с пясък; вълните се бяха усилили, сякаш искаха да го отнесат. Може би кораб бе минал през пролива преди минути. Янис бе в състояние да си го представи. Явно не беше толкова пиян, колкото му се струваше.
Той натрупа и останалия пясък върху личните си вещи, изправи се и го отъпка с крака. Дори не знаеше защо заравя тези неща на плажа. Сигурно за да могат по тях да го разпознаят после. Иначе през близките часове можеше да мине някой и да открадне портфейла, халката, часовника. Христидис свали панталона и ризата си и хвърли пакета с цигари на пясъка. Застанал на един крак, събу първо единия чорап, после другия. Запита се защо изобщо беше с чорапи. Защо не ги бе събул преди? Изведнъж му причерня от натрапчивия шум на морето и от страха пред онова, което му предстоеше да извърши.
Той залитна напред. Надяваше се, че отнякъде някой го вижда и ще го спре. Но никой не се притече. Той навлезе във водата, усети как пясъкът под краката му внезапно омеква. Дъното се спускаше стръмно надолу. Скоро водата беше до гърдите му, до брадичката, влезе му в устата, той изпръхтя, пое жадно въздух. Вече плуваше, движеше се, отдалечаваше се от брега.
Изведнъж и алкохолната мъгла, и страхът го напуснаха. Той заобиколи лодката и навлезе навътре в морето. Едната му ръка почти докосна кърмата, но Янис знаеше, че пипне ли я, няма пускане. Когато я беше подминал, обърна глава и погледна през рамо към поклащащия се черен силует. Брегът се виждаше като размазани черни и кафяви петна. Янис бе останал без дъх. Сети се за дрехите си върху равния мокър пясък, за портфейла, заровен в плитката дупка под тях. Всичко това, целият му живот, беше вече назад, в миналото.
Вече плуваше на място, цапаше с ръце, за да се държи на повърхността, гледаше назад към Хиос, ушите му пукаха от солената вода.
Той се обърна и продължи да плува напред. Движеше се на изток, към турския бряг, все по-далече от Хиос. Беше изморен и уплашен. Стана му студено. Знаеше, че това е добре. Че морето най-накрая ще си го прибере.
Кел беше убеден, че къртицата не е Тремейн. За Ландау и Бег не знаеше почти нищо. Искаше да намекне на Амилия, че Чейтър най-вероятно бе имал равностоен или още по-голям достъп до същата разузнавателна информация на ЦРУ, както Райън Клекнър, следователно би трябвало в същата степен да бъде третиран като заподозрян. В този ред на мисли той се запита дали Амилия бе инструктирала и някой друг да се порови в делата на Чейтър. Това определено беше възможно. След смъртта на Уолинджър тя се държеше повече от загадъчно - станала бе умишлено непрозрачна, дори враждебна. Знаеше, че на Кел не може да се разчита за обективна преценка по отношение на Чейтър, и най-вероятно бе помолила някой свой доверен колега да държи американеца под око.
Но кого?
Той спря. Намираше се по средата на моста „Галата“, точно над ресторанта, където бе закусил преди няколко часа. Същите рибари хвърляха може би същите въдици откъм същия южен парапет на моста. А пък Кел си даваше сметка, че след като бе чул теорията на Амилия, вече се намираше в огледалния свят на Ангълтън, където врагът е приятел, а приятелят - враг.
- Том?
Амилия също се бе спряла на няколко метра пред него, обърнала се бе и го гледаше, поставила ръце на хълбоците си. Едно такси профуча на сантиметри от лакътя й.
- Извинявай - промърмори Кел и тръгна забързано напред, за да я настигне.
Около моста се носеше всепроникваща воня на риба.
- Споменах ти, че Джоузефин Уолинджър е в Истанбул, във вилата на Пол в „Еникьой“. Ще намина да я видя.
- Смяташ ли, че това е добра идея?
- Ти мислиш, че е
