Противно на разума, той срещна погледа й и го задържа, задействайки химична реакция между двамата. Може би всичко беше просто мираж. Може би Рейчъл просто търсеше лицето му сред гостите на погребението на баща си, питаше се дали бяха говорили, дали й бе изказал съболезнования. Може би това беше причината да го гледа с такъв интерес сега.
- Здравей, Том - каза тя. Лицето й се озари от лъчезарна, безхитростна усмивка, сякаш вече бе решила, че Кел й харесва. - Аз съм Рейчъл. Дошли сте да видите мама.
- Да - каза Амилия, преди Кел да успее да отвори уста.
Тя ги въведе в хола, претъпкан с килимчета, лампи и картини. Беше грациозна, без да е слаба, имаше страхотна фигура. Кел вдъхна жадно аромата на парфюма й, докато ги водеше напред; имаше чувството, че Амилия чете всичките му мисли. От някоя стая наблизо се чуваше гласът на Джоузефин, която говореше по телефона. Той не искаше да отделя поглед от тази красива жена, докато се мъчеше да реши за себе си дали току-що случилото се между тях беше плод на въображението му, или вътрешното му чувство и този път го бе подвело. Дали между тях действително бе припламнала искра, или се бе оставил да падне в капана на женската красота?
- Мама разговаря с една приятелка - каза тя, като се обърна и му хвърли същия поглед. - Няма да се бави. Искате ли чаша чай?
Въпросът й ги поведе към кухнята, обляна в естествена светлина. От високите прозорци с много фрагменти, разделени от тънки дървени летвички, се разкриваше панорамна гледка над Босфора към отсрещния азиатски бряг. Водата беше толкова близо, сякаш вилата плуваше върху понтони по повърхността й.
- Какъв красив изглед - каза Амилия.
Рейчъл не си направи труда да отговори, което изпълни Кел с радост. Да, изгледа си го биваше. Всички го казваха. Какво интересно имаше в тази констатация?
Той се спря до масивна дървена маса, върху която бяха натрупани разни книги и папки. Амилия си свали сакото и го постави на облегалката на един плетен стол, който имаше вид на нападнат от термити.
- Съжалявам, трябваше да го закача - каза Рейчъл, като посочи с пръст сакото, но не направи усилие да го вземе. Вместо това отвори вратата към верандата; в къщата навлезе прохладно течение. После прекоси стаята и постави чайника върху газовата печка. Кел наблюдаваше като омагьосан женствените й движения. - Баща ми обичаше чай - добави тя, като се протегна към ъгловия шкаф, където кутийките „Туайнингс“ и „Липтън“ се бореха за място със стъклени буркани, пълни със спагети и други макаронени изделия.
Това движение, което накара гърдите й да изпъкнат напред, а полата й да се повдигне съвсем мъничко, разкривайки загоряло мускулесто бедро, се стори на Кел предумишлено, но можеше да е признак и на разкрепостеност и самочувствие. Той реши засега да си мисли, че го провокира нарочно, и си заповяда да парира своевременно зараждащата се у него похот.
- Отдавна ли сте тук? - попита Амилия.
- От два дни - отвърна Рейчъл, която очевидно се радваше на възможността да играе гостоприемна домакиня в къщата на баща си.
Същевременно служеше за първа защитна линия на Джоузефин срещу разни досадници, идващи да изказват съболезнования. Тя се надигна на пръсти и свали две чаени чаши. Когато се обърна, забеляза, че Кел не откъсва очи от нея. Погледите им се срещнаха и в неговия тя прочете, че е забелязал красотата й, че усеща играта, която играе с него, и че тази игра му е приятна.
- Захар?
- Две бучки - усмихна се Кел.
Той знаеше, че Амилия пие чая си чист. Тя промърмори нещо в смисъл колко й е приятно да й поднесат чай във висока порцеланова чаша според английския обичай вместо в малка стъклена, както правят турците. И този път Рейчъл не отвърна нищо на забележката й. Ако имаше да казва нещо, щеше да го каже, ако нямаше, щеше да си мълчи.
Кел си даде сметка, че Рейчъл не е от хората, които лесно биха изтърпели едно неловко мълчание. И това също му харесваше в нея.
- Познаваше ли баща ми? - попита тя, докато му подаваше чашата.
От едната й страна имаше репродукция на „Венера“ от Ботичели. Една гола сирена подмамваше към скалите.
- Да - отвърна той. - Много съжалявам.
- Какво беше мнението ти за него?
Кел усети погледа на Амилия; въпросът ги бе сварил и двамата неподготвени. Тонът на Рейчъл, съчетан с прямия й поглед, изискваше искрен отговор. Тя нямаше да се задоволи с общи приказки; Кел вече я познаваше достатъчно, за да е сигурен в това.
- Беше мой добър приятел. Естеството на работата ни беше такова, че не се виждахме много. Беше културен мъж. Интелигентен. Компанията му винаги ми е била приятна.
