- Именно. - Амилия явно беше доволна, че с Кел разсъждават по сходен начин. - Макар и двамата да сме на мнение, че в професионално отношение цялата тази операция се провежда твърде ексцентрично, ако трябва да бъда по-деликатна.
- Да, и двамата сме на това мнение.
Кел закопча палтото до брадичката си и отхапа една гризина - единствената храна, която бе слагал в уста през последните осем часа, ако не се брояха шепа бисквитки, които откри в една купа във фоайето на консулството.
-Том?
- Да?
- Трябва да уведомя Братовчедите.
Тъкмо това бе очаквал да каже. Наличието в ЦРУ на къртица, вербувана от СВР, бе само по себе си катастрофа; фактът, че първи я бяха засекли британците, щеше да представлява допълнително унижение за хората в Лангли и да ги направи завинаги длъжници на Лондон. И въпреки това Кел подскочи като ужилен от думите й.
- Това е единственото, което не бива да вършим. Засега.
- Защо?
- Защото онези ще се опитат да изкарат Пол виновен за почти всичко. Да кажем, че най-страшните изтичания на информация, тези за Хичкок и Айнщайн, са дошли от наша страна. Ние сме длъжни да изчистим всякакви подозрения към него, като открием истината за взаимоотношенията му с Шандор и Минасян.
- Нямаме време за това - отвърна Амилия. - Американците трябва да знаят. На Джим Чейтър трябва да му бъде казано.
- Всяко нещо с времето си. Клекнър пътува за Англия, нали?
- Да.
- Ами извикай ме в Лондон. От вторник до петък той ще е на наш терен, а знаем, че там сме в състояние да го контролираме. Остави ме да прехвърля операцията по следенето му от Истанбул в Лондон, да върна екипа у дома, да му зачисля няколко чифта нови очи и крака. Клекнър иска да говори за убийството на Шандор. Така ще ни заведе при водещия си офицер.
- Ами ако го изгубим? Ако ни се изплъзне?
- Ами тогава ще сме го изгубили.
Кел разбираше, че на Амилия й е нужен в Истанбул. Чакаше го работа: да се опита да постави камери около тайника, да засече сигнала, с който Клекнър уведомяваше Минасян, че има продукт, да измисли начин да закара на Бююкада достатъчно голям екип за наблюдение, който да не изпуска от очи Абакус при следващото му отиване там. Кел щеше да предложи МИ6 да поеме изцяло контрола върху тайника и да захранва СВР с плява, от която в Москва да им се замътят мозъците. Но Лондон означаваше Рейчъл. Кел искаше да бъде с нея, дори само за няколкото дни, през които Райън Клекнър щеше да остане в града. Достатъчно време, за да проследи американеца до бърлогата на водещия му офицер, но и за да възобнови връзката си с любимата жена.
- Няма нужда да идваш тук, Том.
В тона й Кел долови извинителна нотка, сякаш искаше да му спести пътуването.
- Разбира се, че има. Трябва да поговорим на четири очи, да подготвим всичко за идването на Райън. Ще взема ранния полет на Бритиш Еъруейс утре сутринта, ще се видим към обед.
- Ами конвоят на Червения кръст?
- Какво конвоят?
- Ще оставим руснаците да предупредят Асад? Това ли е позицията ти? - Амилия сякаш подлагаше на съмнение моралните му устои. - Ако конвоят бъде разкрит и ударен и Джим разбере, че сме знаели, няма да се зарадва особено.
- Откога ти пука толкова за Джим Чейтър?
Това се оказа по-добър отговор, отколкото го бе замислил Кел, защото засягаше пряко лоялността на Амилия към своите.
- Добре казано - рече тя с подобаваща нотка на презрение към човека, който за малко не бе съсипал кариерата на Кел. - И все пак не ми допада идеята хора на Червения кръст да бъдат арестувани и разстреляни от сирийците, след като сме можели да ги спасим.
Кел се запита какъв ли отговор очакваше от него Амилия. Тя не можеше да не вижда колко важно е да се отложат всякакви разговори с Лангли.
- И на мен не ми допада - отвърна той. - Но нямаме избор. Кажеш ли на Джим, той ще те попита откъде сме научили, че строго секретна пратка американско оръжие е била на път за Свободната сирийска армия.
Ако пък предупредим шофьора, руснаците ще се сетят, че има пробив в тайника на Клекнър.
- Странични щети, а? - каза Амилия, сякаш държеше Кел да поеме отговорността за онова, което предлагаше.
- Странични щети - отвърна той.
Дванайсет часа след този разговор колелата на самолета му допряха пистата в Лондон.
От безспирния шум и потна жега на Истанбул Кел се озова в града на вечния дъжд. Връщането у дома беше винаги едно и също. Небето над „Хийтроу“ беше оловносиво както винаги, шофьорът на таксито, както можеше да се очаква, беше фен на „Кристъл Палъс“ със стероидни бицепси, а двигателят на колата му, както обикновено, гъргореше като астматик. Така постепенно Кел се потопи в успокояващата, приглушена теснота на родната Англия. Рейчъл, която бе изчезнала от живота му за близо три дни, изведнъж се появи с канонада от есемеси, която продължи през цялото време на пътуването му от летището за центъра, примесена с обичайните шегички за напредналата му възраст, и завърши с покана за вечеря.
