Преди да отлети за Хиос, Кел бе забравил да изхвърли боклука. Сега още с отварянето на вратата към апартамента в носа го удари отвратителна воня, сякаш в жилището имаше разложен труп. Трябваше да разтвори всички прозорци, преди да свали чувала долу и да го изхвърли в един контейнер през десет къщи. След като прегледа набързо натрупалата се поща, той си взе душ, облече чисти дрехи и малко след един часа взе такси за „Бейзуотър“.
Амилия го очакваше в местния клон на „Коста“ в северния край на мола „Уайтлис“ и го отведе в празния офис на отдавна несъществуваща фирма за доставки по каталог на Ридан Плейс. Точно на това място преди почти две години Кел й бе съобщил за заговора за отвличане на сина й. Още помнеше разговора им - един от най-трудните, които някога им се бе случвало да водят помежду си, - но докато се изкачваха с асансьора към четвъртия етаж, Амилия му се стори спокойна. Споменът за преживяното сякаш бе отдавна изтрит от съзнанието й. Беше облечена с едва ли не точно копие на дрехите, които бе носила през онзи ден: пола и сако в тъмносиньо, бяла блуза и тънко златно колие. Кел забеляза, че е същото, което си бе сложила на погребението; същото от снимката, която Уолинджър бе пазил в книгата на нощното си шкафче в Анкара. Осъзнавайки този факт, той усети прилив на увереност, сякаш символичният й избор на бижу идваше да покаже, че Амилия все още не се съмнява в невинността на Пол.
- Този офис сега собственост на Службата ли е? -попита той, докато Амилия набираше кода на беззвучната алармена система.
- Под наем - отвърна тя и пусна чантата си на пода. После тръгна към кухнята. - Искаш ли чай?
- Не, благодаря.
Офисът сега изглеждаше различно. Преди две години беше едно голямо помещение, покрай Южната стена с множество закачалки, на които висяха увити в найлон рокли; имаше и бюра с компютри и празни чаши от чай и кафе. Сега беше разделен с прегради на шест зони, по средата с коридор. В далечния край Амилия вече наливаше вода в електрическата кана. Пред кухнята навремето бе имало червено канапе; сега го нямаше.
- Значи офисът вече функционира? - попита я той, докато се приближаваше към нея.
- Скоро. - Тя се обърна с лице към него. - Казах си, че можем да наблюдаваме нашия приятел от тук. Екипът пристига в три, за да съставим план за проследяването. Става, нали?
- Ти май си се погрижила за всичко. - Кел беше впечатлен от бързината, с която Амилия бе организирала посрещането на Клекнър.
- Нека да ти покажа програмата му.
Докато каната завираше със свистене, Амилия му подаде документ от три страници, в който се описваха всички подробности по пътуването на Абакус: часове на полетите, хотели, срещи, обеди, вечери. Документът беше съставен през последните 24 часа.
- Брей, много сте бързи! Кой го попълни, Елза ли?
Оказа се, че Клекнър бе телефонирал на Джим Чейтър от Бурса, за да помоли за два-три дни отпуск. Разговорът бил засечен от Челтнам. Чейтър дал съгласието си и Клекнър прекарал остатъка от вечерта в апартамента си в Истанбул, готвейки се за път. Елза наблюдавала през цялото време електронната му поща и движението по кредитните му карти, а от Главното управление по съобщенията следели телефонните му разговори.
- Ще бъде в „Рембранд“? - Кел се опитваше да си спомни къде бе отсядал Клекнър при предишните си посещения в столицата. В леглата на няколко различни момичета - самият той едва ли ги броеше, - но никога преди в хотел. - Защо не ползва някой от апартаментите на посолството? Опитал ли се е да си уреди такъв?
- Да, опитал се е. - Амилия търсеше чаша за чай в бюфета. Намери една и я свали от лавицата, докато мърмореше нещо за „прясно мляко“. В съзнанието на Кел внезапно изплува Рейчъл в кухнята на вилата. Спомни си как се бе навела напред, облегната на бар-плота, и се бе пресегнала за кутията с чай. Беше в деня, когато за пръв път бяха говорили. - В града е пристигнала делегация - каза Амилия. - Всички апартаменти на посолството били заети. Което много облекчава задачата ни.
Кел се питаше дали може да запали цигара, или и в този още ненаселен офис вече важаха наредбите против тютюнопушене в обществени сгради.
- Може да е димна завеса. Може да е решил да отседне другаде и да няма никакво намерение да ползва стаята в „Рембранд“.
Амилия се извърна към него, но не отговори веднага.
- Може би - каза накрая тя. - Но утре сутринта изпращам екип в „Рембранд“ за всеки случай. Ще го води Харолд. Ще подготвят две стаи. Ако нашият Райън се оплаче от първата, ще бъде преместен в другата. Тъй или иначе, ще бъде в обхвата на бръмбарите.
Кел за пореден път се впечатли от бързината, с която Амилия бе организирала всичко.
- „Рембранд“ е на „Найтсбридж“, нали?
- Да - отвърна Амилия, като наливаше гореща вода в чашата си.
- Питам се дали Райън е почитател на „Тайният пилигрим“.
Тя го погледна неразбиращо. Кел отиде при нея в кухнята и си наля чаша студена вода от машината до прозореца.
