Кел усети, че е отишъл твърде далече. Целият ресторант беше пълен с влюбени двойки, семейства, групи приятели, но хората не разговаряха помежду си. Бяха в един от любимите тайландски ресторанти на Рейчъл, но изведнъж подрънкването на инструментална музика от тонколоните му се стори дразнещо като стъргане с нокти по черна дъска.
- Рейчъл?
Ето го отново - внезапния, експлозивен гняв от първата им вечер заедно в Истанбул, лицето й изкривено в начумерена маска на разочарование. Този път обаче Кел знаеше, че не е пияна; беше докоснал оголен нерв в душата й и бе попарил като слана доброто й настроение.
- Съжалявам - каза той. - Беше глупаво от моя страна. Да говорим друг път за това.
Но тя продължаваше упорито да мълчи. Кел се опита да я въвлече в разговор за една книга, която и двамата бяха чели неотдавна, но неприязънта, която се излъчваше от нея, припукваше като статично електричество помежду им; тя просто не му отговаряше. Той изпита раздразнение от бързината, с която романтичната им вечеря се бе вкиснала. Може би въпреки секса и многото теми за разговор, въпреки хилядите имейли помежду им те винаги щяха да си останат двама непознати.
- Хайде да не си разваляме вечерта - каза той. - Съжалявам. Не съобразих. Не трябваше да повдигам темата.
- Забрави - отвърна тя.
Но вечерта бе приключила. Известно време поседяха мълчаливо, заслушани в някакви арфи и флейти, Рейчъл поглеждаше настрани с отегчено, намръщено лице. Обзет от ярост, примесена с безсилие след поредната смяна на настроението й, Кел не знаеше какво да направи, за да я развесели. Накрая използва отиването й до тоалетната, за да поиска сметката. Когато след пет минути излязоха от ресторанта и се изправиха насред сивотата и боклука на мократа от дъжда улица в Източен Лондон, Рейчъл се обърна към него и му каза:
- Може би е по-добре да си вървиш.
Кел беше на косъм да изригне, но не каза нищо. Откъм ресторанта все още се чуваха вбесяващите звуци на арфа. Той се обърна и си тръгна. Романтикът в него беше смазан от чувство на разочарование; рационалният, опитен мъж просто се дразнеше от несъразмерната реакция на Рейчъл. Той се наруга наум, задето бе повдигнал въпроса за Анкара, но още повече го бе яд на нея заради липсата на търпение и добра воля да му прости неуместната постъпка.
Не се обърна назад. Нито реагира по някакъв начин, когато усети телефона в джоба си да вибрира. Запали цигара, отиде до спирката на метрото, изчака да дойде последният влак за вечерта и мълчаливо се прибра у дома в Западен Лондон.
Половин час по-късно, на излизане от асансьора на спирка „Холанд Парк“, той видя, че има две пропуснати повиквания от Рейчъл; беше му изпратила и есемес, съдържащ само една въпросителна. Той не отговори. Вместо това излезе на Холанд Парк Авеню и извади от джоба си пакет цигари. Покрай него минаха мъж и жена, хванати за ръце; мъжът му поиска цигара и Кел му услужи, поднесе му огънче да си запали цигарата и прие мълчаливо многословните му благодарности. Във въздуха се носеше миризма на кучешки изпражнения; запита се дали някой от двамата не бе стъпил в нещо, или така си миришеше в квартала. Тръгна на изток, в обратната посока на жилището си, и изведнъж усети странен прилив на трудоспособност. Той спря такси и след по-малко от пет минути беше на Ридан Плейс.
Долу на партера не се виждаше дежурен пазач. Кел влезе в сградата, като си отключи с миниатюрното дистанционно, което му бе дала Амилия. Качи се с асансьора до четвъртия етаж и видя вратата на офиса, подпряна с кашони, натрупани на купчини по три един върху друг. Лампите в по-голямото помещение надолу по коридора бяха запалени; от там се чуваше шум, по пода пробяга човешка сянка.
- Ехо? Има ли някой?
Шумът престана. Кел чу мъжки глас, който изръмжа: „Това пък какво беше?“, и видя Харолд Моубри да подава глава покрай рамката на вратата, присвил очи като човек, който наднича във фурна, за да види дали вечерята му е готова.
- Ти ли си, шефе? Какво правиш тук по това време?
Моубри беше отговорникът за техническото обезпечаване на операцията преди две години, когато откриха сина на Амилия. Беше колкото сръчен с микрофоните и миниатюрните камери, толкова и цапнат в устата и остър в езика, когато трябваше да се пусне някоя солена шега за разведряване на настроението.
- Тъкмо щях да те попитам същото - отвърна Кел. -Радвам се да те видя.
За негова изненада, това си бе самата истина. Присъствието на стария и верен колега му подейства облекчаващо след изнервящата вечер. Той пристъпи към Харолд в полутъмния коридор и двамата се здрависаха.
- Е, какво ще правим този път? - попита Харолд. -Да не се окаже, че Амилия е имала и дъщеря, за която не е подозирала? Последния път се чувствах като герой от „Мама Миа“.
Кел се изсмя, докато се опиташе да потисне надигащото се в него разкаяние, че в късогледото си упорството не се бе обадил на Рейчъл.
