Дъждът плющеше неистово по предното стъкло. Болд не виждаше дори предната част на колата. Той се чувстваше в някакво изкривено време. Толкова дълго продължи това следствие, че изглеждаше просто невъзможно да могат за броени минути да хванат убиеца. Дъждът се усили, а с това и мракът се сгъсти — за това спомагаше и плътната облачна покривка. Някаква локална станция изджавка по радиото, Болд продължаваше да следи колата на Шосвиц. Чистачките работеха ритмично. Болд често се бе опитвал да си представи как ще се осъществи арестът. Типични фантазии — това, което ставаше сега, беше съвсем различно. Някъде напред, на разстояние няколко блока, жълт фургон се движеше с пределна скорост, вероятният убиец зад волана. Болд си бе представял ареста в някаква къща — в нечий дом — убиецът си играе с една от своите жертви, преди да я убие; Болд дърпа спусъка и го поваля.
Каква ирония на съдбата: след толкова усилия да се съберат доказателства за арестуването на убиеца; след хиляди часове полицейска работа, с безразсъдната си скорост убиецът по същество се оказва над своите преследвачи.
Той знаеше, че те поемаха голям риск. Ако от сега нататък допуснеха някаква грешка, никога нямаше да могат да осъдят този престъпник за нещо друго, освен за превишена скорост. За сега обаче, по отношение на заплахата за живота на Джъстин Левит и възможността да изпуснат фургона в интензивния трафик, не им оставаше никакъв избор — трябваше да продължават преследването.
Чудеше се къде можеше да бъде в този момент Джъстин, какви страхове го измъчват, доколко е безнадеждно неговото положение. Гняв се надигаше в него. Ако вестниците не бяха поместили на челните си страници историята с Джъстин Левит — че той е видял лицето на убиеца — може би Дъглас и Нанси Левит щяха да бъдат все още живи! И някой е допуснал умишлено тази информация да стигне до пресата. Някой от неговата служба. Тази личност заслужаваше да се постави зад решетките наравно с убиеца. Вероятно Крамер много изкусно скриваше следите на това изтичане на информация, дори по-добре, отколкото по-рано — това беше област, в която той имаше много връзки, повече от всички останали.
Болд се питаше какво би станало, ако хванат сега убиеца и той откаже да признае отвличането — какво би се случило с Джъстин? Няма ли да бъде обречен на гладна смърт?
През следващите седем минути — сторили се на Болд няколко часа — радиото пукаше неистово с увеличаване на скоростта в стремежа си да настигнат жълтия фургон нагоре по „Аврора“. Болд следваше плътно колата на Шосвиц, който умело търсеше пролуки в движението, а патрулните коли сгъстяваха своята колона след тях. Болд ускоряваше отчаяно, сирената виеше, движеше се след Шосвиц само на няколко ярда разстояние.
Две блокади, устроени от Специалния полицейски отдел, препречваха пътя на фургона към центъра, където високата скорост представляваше голяма заплаха за сигурността на уличното движение. Фургонът бе принуден да тръгне към въздушната автомагистрала при Кингдом. Шофьорът направи отчаян опит да заобиколи втората блокада и се заби челно в една от колоните на надлеза.
Двама мъже от патрула се опитваха да отворят задните врати на фургона, когато Болд спря рязко зад тях. Други двама работеха с пожарогасителите. Под автомагистралата не валеше, но във въздуха се носеха тежки валма студена мъгла, която пробиваше спортното яке на Болд. Закопча го плътно и заедно с Шосвиц и Крамер се качи на фургона отзад.
— Жив е, лейтенанте! — каза един от двамата патрули, които бяха притичали първи. — Но няма да е за дълго.
Шосвиц и Болд се преместиха встрани и Шосвиц нареди на патрулния да слезе и да не допуска никого да се приближава до идването на линейката. Той взе фенерчето с мигащи светлини от ръцете на патрулния. Десетки видеокасети бяха разпилени по пода.
— И нито дума на никого — посъветва го Шосвиц.
Патрулният напусна колата. Пространството беше тясно за трима души. Болд се обърна назад. Достатъчно кръв бе видял в последно време. Тялото се беше прегънало напред в твърде неудобна поза. Шосвиц потърси пулса по окървавената шия на престъпника. Кимна.
— Почти няма пулс — каза той.
Портфейлът на шофьора стърчеше наполовина извън задния му джоб. Шосвиц го изтегли и го отвори. Освети го с фенерчето и извади някакви бележки, под които се намираше шофьорската книжка и снимката.
— Херман Викоф — прочете.
— Този е твърде едър — каза Болд.
— Какво ли означава това?
— Този гей е твърде едър и не носи гуменки.
— Но той бягаше от нас, Лу? Какво, по дяволите, искате да кажете?
— Не е същият! — каза Болд нервно.
— Изглежда ми същият! — обади се Крамер.
— Насочете светлината насам! — помоли Болд. Той повдигна един от видеозаписите. Етикетът бе изкривен и небрежно надписан.
— Това е вашето основание за преследването — каза.
— Какво говорите? — Очевидно Шосвиц бе недоволен от поведението на Болд.
— Лу!… — каза укоряващо Крамер.
— Контрабандни видеозаписи! Ето защо е бягал от нас. Не е този, който ни трябва, Фил!
— Лу! — извика Шосвиц, видимо объркан.
— Една стъпка навреме, нали, лейтенанте? — попита Крамер.
