Болд чувстваше как кръвта му бие в слепоочията и познатото кълбо в гърдите. Това бе владението на Ландж. Но ако следващата стая бе домът на Исус, то тук бе домът на Дявола. Подът бе покрит с остатъци от готови храни, както и сандъците и щайгите, използвани от Ландж като маса за хранене. Нямаше легло, а само един прояден от плъхове, зацапан с петна матрак в ъгъла. В долната част на матрака, откъм краката имаше няколко скупчени парчета от окървавени дрехи. Видът на тези парчета от облекло напомняха цветните фотоснимки на лицата на много от жертвите, съвсем пресни в съзнанието на Болд. Виещи от страх и болка жени, с изцъклени застинали очи и чорапи или носни кърпи, стегнати около вратовете им. Той почувства недостиг на въздух. Повдигане и гадене. Непоносимо зловоние. Липсващите парчета от техните дрехи! На масата близо до една „Бъргър Кинг“ чанта се виждаше окървавен назъбен кухненски нож. Друг нож лежеше сред боклуците на пода. Болд пристъпи напред и разтвори едно черно вълнено одеяло, провиснато като преградна стена.
Набутан в тъмния ъгъл, със здраво завързани ръце и крака, Джъстин Левит бе втренчил в него пълни с животински страх очи.
Момчето беше живо!
Болд се качи в линейката с Джъстин. Изпитваше дълбоко съжаление към жертвата: момчето бе останало без семейство, самотно с ужасяващите спомени за затвора; в ръцете на човека, който бе убил неговите родители. Момчето започна да плаче, когато Болд го развърза, и детективът прие това като добър знак. Джъстин бе обвил плътно ръцете си около шията на Болд и не му позволяваше да тръгне. Първоначално екипът на линейката се опита да отведе само момчето, без Болд, но той бързо ги убеди, че трябва да бъдат заедно. Сега двама от тях пътуваха отзад в линейката, Джъстин, изпънат върху носилката, се чувстваше притеснен от изискванията на закона, а Болд седеше отстрана, стискаше едната му ръка, а с другата си ръка галеше челото му. Джъстин хлипаше от време на време и с изключение на миризмата и мръсните петна по лицето, изглеждаше сравнително добре — поне физически.
Веднъж оказал се в приемната на „Бърза помощ“, той бе поет от една сестра; отказваше да напусне Болд в началото, но после се съгласи след насърчителните думи на детектива. Болд повика Дафи по телефона. След по-малко от двайсет минути двамата с нея седнаха в оранжевите фотьойли и мълчаливо зачакаха сведения за момчето.
Времето се проточи бавно и мъчително. В такъв неудобен за утешения момент Дафи се пресегна и хвана ръката на Болд. Тя имаше меки ръце, но студени, може би от изпитвания страх за момчето. Болд върна ръката й на скута, където беше. В този момент дойде първото съобщение. Дафи първо изтръпна, после се усмихна и с жалостив глас каза:
— Всичко е наред, Лу. Аз разбирам.
Чакаха още около двайсет минути, докато най-после дойде един съвсем млад доктор, за да ги консултира. Дафи се представи професионално и двамата с доктора зачаткаха на такъв психиатричен жаргон, че Болд бе принуден да ги прекъсне.
— Говорете английски, моля ви!
Докторът каза, че ще го задържат един-два дни за наблюдения, че момчето е понесло събитията забележително добре. Физически не е пострадало въобще. По всичко изглеждаше, че Джъстин Левит вървеше към подобрение. Не е бил свидетел на убийството на неговите родители, не е видял и телата им. От страх и в очакване на нови удари си бил затворил очите след борбата с Ландж в неговата стая, и бил изведен от къщата със затворени очи. Той знаеше, че неговите родители са мъртви, че са убити, но приемаше това относително спокойно — „така, както и всеки от нас би го приел“ — докторът намери най-после търсените думи.
Момчето бе облечено вече в болнична пижама. Веднага каза бодро:
— Здравей!
— Здравей! — отвърна Болд.
— Чух, че сте го хванали!
— Да.
— Благодаря!
Болд усети буца в гърлото си. Не би могъл да си спомни някога да са му благодарили за успешно решаване на едно следствие за убийство. Странно му беше и че въобще мисли за това в този момент. Поздравявали са го многократно, но никога не са му благодарили. Изведнъж болничната стая, познатата миризма, събудиха у него спомена за онова време, когато бе чакал жена си да излезе през тези врати след аборта. Чудеше се дали някога ще се освободи от вината. Вината не е ли нещо като верига, която никога не ти позволява да вървиш свободно? — мислеше си той.
— Моят чичо ще дойде! — обяви момчето.
— Прекрасно — каза Болд, изпитвайки ревност в някаква степен. Да, мислеше, направо ревност.
— Мисля, че ще ме вземе със себе си в Айдахо.
Болд кимна.
— Той уби родителите ми — каза на Болд просто като факт. — Мислите ли, че моите родители са на небето?
Болд седна на леглото.
— А какво мислиш ти?
— Мисля, че са там.
— Аз също.
— Мисля, че те вероятно са щастливи, че той не ме уби.
Болд кимна. Очите му запримигваха. Не искаше да плаче пред момчето. Особено пред него. Опита се да каже нещо, но то заседна в гърлото му; почувства, че умората и неговите чувства го облагородяваха. Погледна надолу към спокойните и невинни очи и почувства неизразима тъга.
