— Ти си женен мъж… такъв, какъвто е винаги един женен мъж. Вчера, днес и завинаги. Много добре зная това, повярвай ми. Нали хората са моят бизнес. Аз съм „за“, правилно? Слушай, беше ми приятно. Истински приятно. Чудесно, наистина. Надявам се, при теб също всичко беше наред.
Той я погледна, искаше му се да я притисне до себе си, но се въздържа. Чувстваше, че тя не би се възпротивила. Тя завърши прикачването на миниатюрния микрофон към сутиена, след което той продължи жицата покрай горния шев на полата й и залепи малък предавател на кръста й. Докато стоеше с гръб към него тя продължи:
— Наблюдавах те дълго време и използвах моя шанс. Познавам те достатъчно добре, за да зная, че това беше моят пръв и последен шанс. Аз познавам хората, нали? Убеден си, че е така. И знаеш ли още нещо? Не съжалявам и не съм съжалявала нито за секунда, че стана така.
Той й подаде блузата изотзад, тя мушна ръцете си и я изпъна по тялото си, а той започна да закопчава копчетата на гърба й.
— Чуй ме, Лу, това, което се опитвам да ти кажа, е, че ако продължава да не ти върви с Елизабет — което аз не ти желая, знай, че те очакват с отворени обятия.
Без да е довършил закопчаването, той я обгърна с ръцете си и я притисна силно към себе си. Тя се извъртя с лице към него и го прегърна, притискайки се страстно към неговото тяло, обсипвайки с целувки шията му, очите, бузите и челото.
— Тя е щастлива жена! — каза тя. Отдръпна се изведнъж от него, сякаш бе друга жена. — Готови ли сме? Готови ли сме да вървим, Лу? Аз съм напълно готова, нали? Уверена съм в това.
Той я погледна в очите.
— Трябва да дозакопчая блузата ти.
— О, да! — засмя се тя. — Направи го! — каза и се завъртя с гръб към него. — Моля те, довърши го.
Като излязоха от офиса на Дафи, Болд я хвана за лакътя. Изкачиха само две стъпала и се намериха лице срещу лице с Елизабет. Тя носеше черна рокля, черни чорапи, бели перлени обици и огърлица. Изглеждаше уморена и тъжна. Лицето й беше безизразно.
Лу Болд не видя физиономията на Дафи — тя се опита да скрие истинското си лице, но можа да забележи моментното трепкане в очите на жена си и почувства, че нещо премина между двете жени.
— Можем ли да поговорим? — каза Елизабет.
Дафи мина бързо покрай съпругата на Болд с безупречна поза и фино отработена походка. Болд се спря с лице към Елизабет после вдигна ръката си и показа с пръст часовника. Зави зад ъгъла и влезе в офиса на Крамер, който в този момент бе на телефона. Крамер изведнъж се изчерви и затръшна бързо слушалката.
— Какво има? — каза нервно Крамер.
— Нуждая се от няколко минути лично време. Интересува ме дали бихте могли да организирате хората ни. Да ги поставите по места, да ги подготвите. Аз ще се задържа само няколко минути.
— Разбира се — каза Крамер, изправи се, червенината изчезна от лицето му.
— Не, не там! — каза Елизабет, като имаше предвид залата „А“ за разпити. — Някъде на друго място.
Болд я поведе по сивия килим на коридора и отвори вратата на противопожарното стълбище. Сградата беше много стара, много по-стара от неотдавна реконструираните офиси в нея — възрастта й личеше по това стълбище. Той придържа вратата, за да не се заключи бравата и се обърна към Елизабет.
— Премислих много — каза той.
— Аз също. — Тя наведе глава. — Съжалявам, Лу. Това няма да се повтори.
— Нямам предвид това — каза той.
Тя изправи глава, очаквайки най-лошото.
— Ако е вярно това, което си мисля, моля те, не ми го казвай сега, окей? Не мисля, че бих могла да го понеса в този момент. — Тя направи крачка към вратата, безразлична към това, която той щеше да й каже.
Той посегна, хвана я за ръцете и я задържа.
— За това доколко заслужава всичко…
— Загубихме връзката. Грешна дума — каза тя бързо. — Погубихме… Погубихме себе си, аз мисля. А преживяхме чудесни моменти, Лу! Най-хубавите! Готова съм да направя всичко, за да се върнат тези времена. Всичко. Честно.
Той въздъхна дълбоко.
— Аз постъпих несправедливо и за двама ни. Разбирам това сега.
— И двамата сме виновни.
— Всичко това започна много, много отдавна, Елизабет. Започна първо докато ти беше още в училището, мисля.
Тя знаеше точно какво искаше да каже той, затова кимна плахо с глава.
— Да. Правилно. Така е.
— Болд! — извика неговото име Шосвиц някъде зад вратата на стълбището.
Болд вдигна ръка и нежно отдръпна косата, която закриваше лицето й. Въздъхна тежко.
— Липсваше ми, Бейб!
— Чух новината, че сте го хванали — каза тя. — Поздравления.
— За това ли дойде?
Тя кимна.
— Да. Помислих, че бихме могли да прекараме известно време заедно… Искам да кажа… Ако имаш желание.
— Аз искам — каза той. — Но не всичко е свършено все още. Много бих искал да е свършено. Но някакъв мъж — някой измежду нашите служители — месеци наред ни е водил по грешни следи. Без неговата намеса да сме хванали престъпника много по-рано.
— Дубльор? — каза тя.
— Ние сме достатъчно сигурни в това.
— Значи през цялото време си бил прав? Ти ми намекна за това още през юни.
