Той изсвири „Всичко, което си ти за мен“ и „Някъде над небесната дъга“, и двете посветени на Елизабет. Почувства бучка в гърлото си, когато тя го погледна и му се усмихна при повторението на припева на „Небесната дъга“. Наистина ли се случи всичко това през последните седмици? „И всичко това създаваш ти“, помисли си той.
Тълпата тук бе скромна, но и признателна. Докато Болд прекосяваше подиума за танци по посока на масата, където бяха седнали неговите приятели, клубното стерео засвири Стиви Уондър.
— Но рожденият ми ден е утре — опита се да възрази, като забеляза, че Ейбрамс и Диксън също бяха донесли подаръци.
— Ти утре не си на работа — каза Диксън.
Той се ръкува с двамата мъже, седна до Елизабет и я целуна по бузата.
— Влюбените птички се събраха! — каза Ейбрамс.
Болд стисна ръката на Елизабет под масата, тя му отговори със същото.
— Дълго време — каза той на Боби.
Тя кимна с глава.
— Как се чувстваш?
— Физически съм добре. — Тя вдигна рамене. — Все още малко неуверена, предполагам.
— Кой не би се чувствал така? — каза Елизабет с въздишка.
— Съгласен съм — обади се Диксън. — Но ти ще преодолееш всичко.
Тя се усмихна, след което изведнъж стана сериозна.
— Но моят стрес не е от шока при атаката, която преживях. Въобще не е от това. Не е от Ландж. — Тя погледна всеки един от присъстващите поотделно. — Джеймс… да, Джеймс Ройс. Аз излизах с него. Два пъти. Но той беше абсолютно нормален. Учтив, чаровен, атрактивен, интелигентен. А като си помисля какво направи… Разбирате ли, това все още ме потиска.
Диксън я потупа по гърба.
— Това потиска всички нас, Боби. Аз работих с него месеци наред! — Той поклати глава.
— Може би щях да бъда аз — каза Боби. — Може би е трябвало аз да бъда следващата негова жертва. Вероятно ви дължа живота си, Лу!
— Глупости. Той не би се опитал да направи такова нещо. Просто искаше да те контролира. Освен това е имал и допълнително удоволствие да бъде с една хубава жена.
— Благодаря! — каза тя.
— И така? — каза Док Диксън ентусиазирано. — Как се чувстваш на четиридесет години?
— Ти можеш да ми кажеш — каза Болд.
— Аз на четиридесет? — попита Диксън.
Избухна смях.
— Никаква разлика! — каза Болд. Погледна профила на Елизабет. — Всъщност съвсем различно се чувствам сега. За пръв път от дълго време.
— Аз ще пия за това! — каза Ейбрамс.
Всички пиха. Млякото на Болд не бе все още донесено, той се преструваше — вдигна празна чаша.
След този тост никой не можа да измисли какво трябва да каже в течение на няколко минути. Ейбрамс, седнал срещу Елизабет и Болд, просто ги гледаше и се усмихваше. Накрая запита Болд:
— До къде стигна проверката на вашия въпрос?
— Нямам представа. Хенфилд състави някакви криминални обвинения. Очевидно ще трябва да отговоря първо на тях.
— Малко врява — каза Диксън. — В нашето свободно общество обикновено става така, че можеш да нанесеш и истински побой, без да попаднеш в съда.
— Това е прогрес — пошегува се Болд.
— Ще се борим! — каза Елизабет решително.
— Липсва ли ви? — попита го Боби.
— Какво да ми липсва? — учуди се Болд.
— Липсва ли ви работата?
— Аз имам работа — отвърна той, като гледаше Елизабет в очите и се усмихваше. — Въпреки болната ми лява ръка.
— Тъпо управление! — каза му тя.
Диксън се ухили.
— Защо да е тъпо управлението?
Всички се изсмяха.
— Разбира се, че ми липсва! — съгласи се той. — Липсват ми дългите работни дни, безвкусното кафе, споровете, нощните телефонни обаждания, студената храна и мивките, които не можеха да задържат топлата вода. Нещастен съм, ще кажете, нали?
— Помъдряла глава! — каза Боби.
— Правилно го разбрахте — добави Елизабет.
— Хей, не обиждайте рожденика — оплака се Болд.
— Но аз помислих, че рожденият ден е утре! — подразни го Ейбрамс.
— Като говорим за утре — добави Диксън, — искам да кажа, че самата дума вече стана ужасна, откакто реших да презапиша албумите.
— Наистина е така — потвърди Ейбрамс.
— Утре всички на обяд! — намеси се Елизабет. — Вие двамата. Вие също, Боби, ако можете да се справите с тримата „възрастни“, които ще си дърдорят като три стари моми за това кой с кого е свирил, къде и колко време. Тези тримата с джаз албумите са като децата с бейзболните билети.
— Не, благодаря! — каза Боби.
— Ти си в бройката — каза Ейбрамс, а Диксън потвърди с кимане на глава. — Ако някой липсва, ще разчитам на теб, Лиз.
— Готово! — отвърна тя.
— Предполага се, че ти ще ги проагитираш — каза Болд на Елизабет.
— Но аз мога да бъда арбитраж, а не агент — поясни тя.
— Чухте ли за Крамер? — запита Боби.
— Да, мислех си какво стана с него? — заинтересува се Болд.
— Ще го разпънат на кръст — прекъсна го Ейбрамс. — Заслужава си да бъде окован, доколкото това ме засяга.
— Граждански съд — поясни Боби.
— Той вече е вън от органите? — запита Болд.
— Решено и сторено — каза Диксън. — Дори се говори, че ще бъде обвинен и за случая с Йергенсен. Лошо е, в известен смисъл, че това е Джон, но в края на краищата това изтичане на информация трябваше да се спре. Липсваше истински контрол години наред.
Елизабет каза:
