— Аз ли? Ти знаеш как съм. Адско безсъние. Това е всичко. Това е единствената причина да изглеждам така. Честно. Ще се оправя. Изглеждам много по-лошо, отколкото се чувствам. Това е моят „Маями Вайс“ външен вид, правилно? — каза, като се удари с пръст по брадичката. — Ще правя телевизионна реклама на самобръсначки. — Той й намигна. — И още нещо: това е моята джазова външност. Аз отново свиря. Не ти ли казах? Ще свиря два пъти седмично. Старата професия за сега. Трябва да си изкарвам хляба. Беър, моят приятел Беър. Той иска да се върна за постоянно. Хей, чуваш ли ме? Най-важното е, че твоето гърло ще се оправи. Това е най-голямата новина. Най-хубавата новина, която можех да чуя в последните дни.
При всеки въпрос, по който той говореше, нейните очи си изменяха формата, а може би и цвета, под не по-малко изразителните й вежди. Никак не му правеше впечатление, че говореше само той. Все едно че това бе един нормален двустранен разговор. Ако бе помислил за това, може би щеше да премисли и да спре. Но той не помисли въобще. Просто бе вперил поглед в тези очи като омагьосан, замаян, увлечен, без да обръща внимание на това, че се чуваше само и единствено неговият глас.
— Сигурно няма да ти се наложи да пееш в операта, но кой знае? Никога не съм могъл да понасям операта. А може би твоят глас ще се измени, ще се превърне в един дълбок, гърлен, дрезгав и секси глас, като че си пушила по един кашон цигари на ден през по-голямата част от живота си. Аз харесвам такива женски гласове — неравни, грапави и шепнещи от дълбочината на гърлото тук — каза той, стисна леко гърлото си и вдигна високо веждите си, което накара Дафи да се засмее. — Ех, Дафи, скоро ще се оправиш. — Той стисна ръката й. — Знаех, че си борбена, че си боец. Казах и на Шосвиц, че си истински боец.
Тя притвори очи бавно и той веднага я попита дали иска да я остави сама, но тя му отговори с не, и той остана.
Той отново огледа стаята. Нищо не задържа неговия поглед, освен няколко стайни растения и няколкото, увехнали вече, бели рози, които й бе изпратил преди една седмица.
— Имаш нужда от свежи цветя — каза й той, неговият глас изведнъж бе притихнал, по-спокоен, като на истинския Лу Болд. — Това беше нещо свръхестествено и много странно, което се случи там. На ферибота, искам да кажа. Не мислиш ли? Аз бях изплашен до смърт.
Нейните очи казаха: „Аз също“.
Болд възрази:
— Не, ти не беше уплашена. Ти беше храбрата. Ти беше тази, която се държеше най-разумно. Беше удивителна! — каза и стисна ръката й. — Наистина удивителна. — Той се поколеба, преди да продължи. — Въпросът е в това… той не беше такова диво животно, каквото ми се искаше да бъде. Той се държеше като дете, знаеш ли? Като малко дете. Наистина го съжалявам. И аз научих нещо от всичко това… за себе си, искам да кажа. Не мога да го изразя както трябва с думи, но накрая стигна до мен твоето послание. А и ти направи това, което искаше. Твърда глава! — каза, почуквайки се по главата.
С голямо усилие тя повдигна ръка и го хвана за крайчеца на ухото, после нави един кичур от косата му; после прекара нежно връхчетата на пръстите си по загрубялото му брадясало лице.
Една сълза се отрони и падна върху калъфката на възглавницата, но той разбра, че това беше една сълза на обич, не на жалост или болка. Широка лъчезарна усмивка изгря на лицето му, когато забеляза, че нейните устни също се раздвижиха в едва забележима усмивка. Изпитваше силно радостно чувство. Абсолютно сигурен в това, което говори, както и в това, че ще бъде разбран, той каза:
— Ти си много специална за мен! Много специална! — Свали ръката й и бързо напусна стаята.
Боби Гейнис влезе в „Големия майтап“ и се присъедини към Чък Ейбрамс и Док Диксън, които седяха на една маса, близо до скромната площадка за танци. Тя поръча своя любим коктейл на сервитьорката и махна с ръка на Лу Болд, който й отговори с кимане на глава иззад пианото. Ярката светлина, насочена към него, не му позволяваше да различи ясно нейното лице — виждаше само блещукащите свещи на масите и силуетите на седналите зад тях хора. Шумът на тълпата конкурираше неговата музика, не бе като за един музикален клуб, където преди всичко се слушаше музиката. Музикалният бизнес не се бе променил съществено през последните петнайсет години.
Той не бе забелязал, че Боби бе донесла при влизането си балони с хелий. Между две изпълнения тя пресече празния дансинг и завърза балоните за подпората на капака на пианото, после се наведе и целуна Болд по бузата.
— Честит рожден ден, Лу! Много ми липсваше!
Той изпълни два такта от популярната песен „Хепи Бъртдей“ и й намигна. Тя се върна при другите. Оставаха му само още две мелодии до края на неговия сет. Пристигна Елизабет сияеща; носеше един подарък и той разгада конспирацията. Разбра, че са пропаднали неговите надежди да остане незабелязан четиридесетият му рожден ден.
