— Преди всичко защото са отлично средство да запазим анонимността си. Смятано от днес, всички ние официално сме под карантина. И можем да свалим комбинезоните само в някоя от специалните прочистени зони.
— Прочистени зони?
— Ще видиш знаците.
Усещах реката от пот, която се стичаше надолу по врата ми. Питах се кога ще започнат сърбежите.
— Искаш да кажеш, че въздухът е заразен?
— По-скоро ме тревожи димът.
— Защо?
— Ако в подпалените сгради лежат заразени трупове, значи димът също е заразен, поне на теория.
— Какви са шансовете това наистина да е така?
— Няма значение. Според инструкциите си длъжен да носиш защитен костюм, и толкова.
— Майната им на инструкциите — процедих аз, смъкнах маската и я сложих в скута си.
— Не постъпваш много умно — поклати глава Моли.
— Дай ми поне една основателна причина, и веднага ще я нахлузя обратно.
Но на нея не й беше до игри. Замълчах и се вслушвах в грохота на релсите под краката ни.
— Това пък какво е? — попитах след известно време и посочих полупрозрачната найлонова завеса в дъното, която ни изолираше от останалите вагони.
— Ще си сложиш ли маската, ако ти кажа?
— Не ми пука.
— Намираме се в подвижна катафалка.
— Заразена?
Тя кимна.
— За твой късмет този вагон е запечатан. Освен това мъртъвците не излъчват зараза, която се предава по въздуха.
— Вече ти казах, че не ми пука.
Влакът намали още повече и след малко спря. Колелата жално изскърцаха. Над релсите се появи тънък слой дим, който бързо се сгъстяваше. Няколко секунди по-късно потънахме в непрогледна мътносива мъгла, сред която се носеха саждите, предизвикани от пожара.
— Труповете трябваше да бъдат извозвани с микробуси — повиши глас Моли, опитвайки се да надвика внезапния вой на вятъра зад прозорците. — Но те изведнъж се оказаха твърде много, освен това никой не изгаряше от желание да допуска пресата прекалено близо.
— Колко са досега?
Моли докосна лъскавата повърхност на айпода си. На екрана се появи карта, изпъстрена с течни червени и зелени точици. От двете й страни бяха изписани имена и дълги колони цифри.
— Докато си спал, патогенът е убил поне седемдесет и трима души. Общият им брой достига сто петдесет и четири. Доколкото можем да преценим, заразата в ограничените зони се разпространява с всеки изминал час.
— Къде е най-интензивна?
— Във вътрешността на сградите.
— А болниците?
— Не разполагат с достатъчно ресурси, опит и информация в реално време — сви рамене Моли. — Положението е бедствено.
— Не изглеждаш изненадана — подхвърлих аз.
— Нещата се развиват в рамките на очакваното. Президентът ще направи обръщение по-късно тази сутрин.
— Какво ще каже?
— Колкото е възможно по-малко според мен.
— Точно така. Ще направи страхотно шоу, ако се появи тук и седне пред фалшивата камина на кмета. — Кимнах към предната част на вагона и попитах: — Мога ли да надникна?
— Само не отваряй нищо.
Станах и се приближих към пластмасовата преграда. Отвъд импровизираната врата се виждаха около дузина трупове в чували, нахвърляни на пода и по широки дъски, поставени над седалките. Мълчаливите пътници бяха под наблюдението на двама мъже в защитно облекло, вероятно работници в моргата. В случай че теорията на Моли се окажеше погрешна и мъртъвците все пак разнасяха заразата. Направих една-две снимки с джиесема и се върнах на мястото си.
— Къде ги карат? — попитах.
— За кремиране. Ако ги погребем, има опасност да заразят почвата.
— Значи ще ги горите, така ли?
— Точно така.
Изпуках с пръсти и взех айпода й.
— Това нещо влиза ли в интернет?
— Разбира се. Имаме директна връзка. — Моли докосна таблета и на екрана изплува прозорчето на „Гугъл“.
— Чувала ли си за Тукидид? — попитах, докато набирах думата за търсене.
— Гръцки писател?
— Историк. Описал е чумата в Атина. — Търсеният текст се появи на екрана. Осветих един абзац.
