Единият от мониторите примигна. Новинарската емисия изчезна, заменена от запис без звук, на който се виждаха Майкъл Кели и Рейчъл Суенсън в един от кабинетите за прегледи на болницата „Кук“. Кели се приближи до нея и я погали по косата. Тя въздъхна и се притисна в него. Кели я притисна до стената и тя разтвори ръце да го прегърне.
— Защо нямаме звук от „Кук“? — тихо попита Дол, без да отделя очи от монитора. Двойката се раздели и миг по-късно се насочи към вратата. Включи се камерата в коридора. — Навън ли го води? — попита Дол. — Аха, добре. Нека вървят.
Вратата зад гърба му се отвори. В стаята се появи мъж с дълго сиво палто, накуцващ с левия крак.
— Ще ти звънна след малко — каза Дол и затвори.
Новодошлият седна на масата срещу него. Очите му бяха черни дупки, разположени дълбоко в черепа. Мъртвият им поглед се закова върху Дол.
— Свържи се с Вашингтон — нареди той.
Дол изчака достатъчно дълго, за да не изглежда така, сякаш изпълнява заповеди, после се подчини. Отсреща вдигнаха още на първото позвъняване.
— Аз съм — рече Дол.
— Къде си? — попита приглушен глас.
— В общината.
— И аз съм тук — обади се сивият мъж.
— Къде е Майкъл Кели? — пожела да узнае гласът.
Очите на Дол се извърнаха към монитора. Болничният коридор беше безлюден.
— Преди час и половина се появи за контролен преглед в „Кук“. Направиха му изследвания и го освободиха.
— Но ние не знаем защо е бил там и какво е видял?
— Не съм говорил директно с него — отвърна Дол.
— Още ли търси причините за заразата?
— Честно ли да отговоря?
— Разбира се, мистър Дол.
— На ваше място не бих се тревожил за Кели.
— Нямаш доверие в него, така ли?
— Той е наемник.
— Така ли?
— Стопроцентов наемник.
Пауза.
— Някой да е споменавал за Обитателя? — попита гласът.
— Какъв обитател?
— Кели споменавал ли го е?
— Не.
— Някой друг?
— Не.
Дол надраска името на листа пред себе си и го подчерта.
Нова пауза.
— Според мен трябва да се погрижим за това — обади се гласът.
— За кое?
— Кели. Мисля, че Крейн може да се справи.
Дол усети как кръвта нахлува в главата му. Зрението му се разфокусира.
— Защо?
— Локализирай го, а останалото ще ти обясня по-късно. Крейн?
— Тук съм, сър — отвърна сивият мъж и поглади с два пръста политурата на масата.
— На секретния канал те чака пакет с информация. Прегледай я и ми се обади. Някакви въпроси?
Отвърна му мълчание.
— Много добре. Мистър Дол, след един час ще проведем конферентен разговор с кмета. Дотогава искам подробностите.
Човекът от Вашингтон прекъсна връзката.
— Това е грешка — поклати глава Дол.
— Няма да е първата.
— Някога чувал ли си за този Обитател?
— По-лесно ми е да не чувам за нищо и никого — отвърна Крейн и се изправи. — Информирай ме, когато локализираш Кели.
Крейн закуцука към вратата. Дол натисна няколко клавиша на компютъра си и изслуша записа на току-що проведения разговор. Копира го на диск, изтри оригинала от десктопа и измъкна мобилния си телефон. Рейчъл Суенсън вдигна на първото позвъняване.
— Промяна в плановете — рече Дол.
Рейчъл Суенсън изключи джиесема и на лицето й се появи предпазлива усмивка. Аз седях на съседната седалка и придържах бинтованата си ръка.
— Кой беше? — попитах.
— Един от служителите ми.
— Трябва да се връщаш ли?
— Да.
Някакъв пазач провери пропуска й и ни махна да преминем през последния портал на изолираната зона.
— Как успя да влезеш тук? — попитах.
— Обади се твоята приятелка Елън. Каза, че някой трябва да те измъкне. Свързах се с мой познат в МО и му обясних, че един от хората ми е останал блокиран в периметъра.
— Не поискаха ли име?
— Поискаха.
— Благодаря, че ме измъкна.
— Можеш да ми благодариш, като ми обясниш за Даниълсън.
— Самоуби се със собствения си пистолет.
— Бил ли е в апартамента ти, когато отидох да прибера Маги?
— Да.
— Значи е можел да ми види сметката. С пистолет, нож или с каквото и да е…
— Ако знаех, нямаше да…
— Нямаше да ме изпратиш там — довърши вместо мен Рейчъл. — Но не си знаел и аз отидох.
Бях я изложил на опасност. Заклех се, че това няма да се повтори.
— Много съжалявам, Рейч.
— Забрави.
Известно време пътувахме в мълчание.
— Къде отиваме? — обади се тя.
— Просто карай на север — махнах с ръка аз.
Тя направи ляв завой и пое по „Ашланд“.
— Властите не мислят, че ти си го убил, Майкъл.
— И вече не ме издирват, така ли?
— Доколкото ми е известно, да.
— Какво означава това?
— Означава, че предпочитат да те държат под контрол, но са прекалено заети, за да се тревожат за теб.
Ново мълчание.
— С кого разговаря преди малко? — попитах.
— Вече ти казах. С един от служителите ми.
Долових нещо особено в гласа й. Нещо като хладна злоба, която накара коремните ми мускули да се стегнат.
— Сигурна ли си?
— Какво означава това?
— Отбий там — рекох и посочих към някакъв паркинг на „Оскоу“.
Тя се подчини. Паркингът беше празен. Аптеката беше затворена. Като повечето аптеки и хранителни магазини в града. Причините бяха очевидни: или закъсваха с доставките, или просто не желаеха да посрещат паническия наплив на купувачи.
— Затворено е — информира ме Рейчъл. — Трябва ли ти нещо?
— Не.
— Тогава защо спряхме?
— Разкажи ми за него.
— За какво?
