— За онова, което те тревожи.
— Нищо не ме тревожи.
— Това е поредната лъжа.
Телефонът й отново изписука. Тя посегна да го вземе, но аз я изпреварих. На дисплея мигаха две думички:
— Хайде, включи го — подкани ме тя. Аз хвърлих апарата обратно в скута й и той млъкна.
— Те знаят, че си бил в „Кук“, Майкъл.
— Кои „те“?
— Вътрешна сигурност.
Кимнах, сякаш отдавна знаех за предателството й.
— Съжалявам — каза тя.
— Защо просто не ме заключат в някоя килия? — попитах.
— Вече ти казах. Искат да се разкараш.
— Но да ме държат на каишка. С теб на другия край.
Телефонът й изписука за трети път. Трепнах сякаш от внезапен зъбобол. Тя го изключи.
— С какво те държат? — попитах.
Тя поклати глава. Аз чаках.
— „Лаборатории Си Ди Ей“.
— Какво за тях?
— Инвеститор съм. Още докато бяха в проект. Джон Стодард ми е приятел, на когото вярвах.
— Какво знаеш за дейността на Си Ди Ей?
— Знам, че се занимават с изследвания в областта на генетиката.
— Те създават биологични оръжия по държавна поръчка.
— Ако се интересуваш дали съм знаела това, когато инвестирах, отговорът е „да“. Въпреки очевидното наличие на конфликт на интереси.
— Но не изтегли инвестициите си, така ли?
— Не.
— Колко?
— Джон възнамеряваше да излезем на борсата. Дори моята малка част би означавала десетки милиони. Обявих пред Министерството на правосъдието, че съм ликвидирала участието си, но на практика просто го скрих.
— И сега федералните те притискат?
— Предложиха ми начин да се измъкна.
— Чрез мен.
Тя изучаваше линиите на дланите си. А аз си помислих за пукнатините в живота ни. Когато вдигнах глава, вече гледах навън, но въпреки това видях много добре както дълбоките бръчки, така и намръщеното изражение на лицето й. Едно лице, което оттук нататък щеше да ми бъде безкрайно чуждо.
— Записваш ли ни? — попитах.
Тя поклати глава.
— Следят ли ни?
— Искат да знаят къде отиваш и какво си открил.
Извадих лист и молив и надрасках един адрес.
— „Дебелия Уили“ на Уестърн Авеню. Там трябва да се срещна с Рита Алварес, но тя не знае нищо. Предай на твоите приятелчета, че работя по една следа, но съм отказал да навлизам в подробности. Заради твоята сигурност.
Тя кимна, без да ме поглежда.
— Това е всичко, което мога да ти дам. — Залепих листа на арматурното табло и посегнах към дръжката на вратата. — Бъди внимателна.
Тя ме спря с леко докосване на ръкава.
— Какво?
— Нищо.
Изчаках.
— Наистина ли имаш представа кой е пуснал заразата?
— Още не знам със сигурност.
— А ще ми кажеш ли, когато разбереш?
— И това не знам.
Ново мълчание.
— Ще задържиш ли Маги още ден-два? — попитах накрая аз.
Тя кимна.
— И няма да се мяркаш в града?
— Ще се оправим, Майкъл.
Отворих вратата и слязох от колата. Някъде по средата на паркинга понечих да се обърна, но тръснах глава и продължих напред.
Рейчъл вдигна джиесема и натисна бутона за преизбиране.
— Отива в някакво заведение на Уестърн Авеню. „Дебелия Уили“. — Изслуша репликата насреща и кимна. — Точно така. Заклевам се в Бога, че ако още веднъж ме потърсите, ще свикам пресконференция и ще ви повлека заедно със себе си!
Захвърли телефона на пода и той се разпадна на две части. Доплака й се, но сълзите отказаха да се появят. Завъртя ключа и стъпи на газта. Колата излетя от паркинга с пронизително свистене на гумите.
Седях в едно от вътрешните сепарета в „Дебелия Уили“, отпивах от кафето си и наблюдавах как съвестта ми преследва миналото из заведението.
— Изглеждаш така, сякаш си изгубил най-добрия си приятел — подхвърли Рита Алварес, хвърли куфарчето си на отсрещната седалка и се настани до него.
— Здрасти, Рита.
— Здрасти.
Заведението бе празно. Сервитьорката донесе менюто. Рита си поръча сандвич със свинско и изчака да останем сами.
— И така, какво става с теб?
— Нищо.
— Май не е така.
— Има и гадни дни.
— Мислиш ли? — Тя отвори куфарчето си, измъкна бутилка минерална вода и отпи една глътка.
— Не съм те повикал да те занимавам с проблемите си, Рита.
— И аз мисля така.
— Работиш в Уест Сайд, нали?
— Ченгетата запечатаха проклетото място, а репортерите се прескачат.
— Кемп Чикаго, а?
— Така му викат.
— Имаш ли представа какво става вътре?
— Знаем само онова, което ни казват.
— А то е?
— Наличие на биологично заразяване. Още не се знае дали е предизвикано умишлено или случайно. Петдесет умрели и неизвестен брой заразени. Надяват се, че положението е под контрол.
— Какво мислиш за кмета?
— Имаш предвид телевизионните му изяви?
Кимнах.
— Абсолютен негодник!
— Мисля, че не подозираш дори половината от тази история.
Сандвичът на Рита пристигна. Тя отхапа от него и избърса устните си със салфетката.
— Божествено! — Приятелката ми отпи глътка вода и добави: — Днес се случиха много неща, Майкъл.
— Онова, което ще чуеш, си заслужава.
— Слушам те.
— Неофициално?
Очаквах, че ще се бие със зъби и нокти, но тя само кимна и продължи да дъвчи.
— Току-що се измъкнах от карантинната зона в Уест Сайд.
— Господи! — възкликна тя и изпусна сандвича си.
— Не съм заразен.
— Нямах предвид това.
— Може би трябва да го имаш. В момента товарят труповете във вагоните на метрото и ги извозват за кремация извън зоната.
